Робин Янг - Бунт

Робърт беше превел хората си през тези гъсти гори в продължение на мили, следвайки реката Анан на север през имението на баща му, преди да се отправи на запад през издигащите се хълмове. Теренът премина във високи, зелени възвишения, покрити с букови и дъбови гори, където в долините се виеха реки, а по стръмните склонове се спускаха водопади. В далечината се виждаха сините сенки на по-високи върхове — първите очертания на планините, които препречваха пътя на север и на запад. Дъглас, сгушен в долина сред гората, представляваше спокойна гледка, а из въздуха се носеше аромат на диви билки.

Възседнал Хънтър в края на гората, с лице, огряно от слънцето, Робърт се загледа в спокойния пейзаж пред него. Тук трябваше да се виждат селяни, които работят, и други, които водят добитък към летните пасбища, покрай водата да се мяркат момичета с пране, лордове и синовете им с лъкове в ръце да преследват първия си елен. Вместо това мястото беше пусто, а портите на замъка — затворени и залостени. Само пушекът, който се издигаше над покривите на сградите, и шумът от подплашени животни зад оградата издаваха някакви признаци на живот. Видя знамето на Дъглас да се развява от кулата. Робърт никога не се беше срещал със сър Уилям Дъглас или семейството му, но знаеше, че жена му е сестра на някогашния съюзник на дядо му Джеймс Стюарт. Синът на Дъглас и негов наследник носеше името на главния лорд-стюард, който беше негов чичо и кръстник.

— Ще правим ли лагер?

Въпросът беше зададен без заобикалки. Робърт се огледа и срещна твърдия поглед на един рицар. Гилпатрик — един от най-верните васали на баща му, корав, съобразителен мъж, беше помагал в отбраната на Карлайл. Често Робърт се питаше как баща му успява да се радва на лоялността на хора като този мъж, който му беше останал верен и се беше сражавал за него дори и когато Комъните изгориха дома му. Предположи, че решението на баща му да подкрепи крал Едуард в крайна сметка се е оказало правилно, защото хората от Анандейл бяха едни от малкото в Шотландия, запазили своя лорд и земите си, докато много други сега бяха под управлението на английски барони като Варен и Пърси. За разлика от тях той продължаваше да не изпитва почти никакво преклонение пред баща си. Сега Робърт изведнъж осъзна, че тези мъже не бяха заплаха за амбициите на баща му. Те бяха негови привърженици, лоялни, защото се налагаше да бъдат такива както заради себе си, така и заради лорда. А той се спотайваше и чакаше да заеме мястото му и богатството му. Баща му вече беше пренебрегнат веднъж и графството му беше предадено на друг. Колкото и да се възхищаваше от дядо си, Робърт не можеше да отрече, че разочарованието на стария човек от сина му и привързаността му към него бяха главната причина за пропастта между тях. За пръв път си помисли, че започва да разбира на какво се дължи неприязънта на баща му към него. В сина си като в огледало виждаше отразен собствения си живот.

— Не още — отвърна Робърт на въпроса на Гилпатрик. — Първо ще говоря с командира на гарнизона. — Съмняваше се, че съпругата на Дъглас и синът му щяха да се съгласят доброволно да бъдат арестувани, но искаше да разговаря с тях, преди да нападнат.

Нареди на другите командири да кажат на рицарите си да почиват и постави пеши войници да пазят пътя зад гърба им, след което избра шестима мъже да го придружат до замъка. Сред тях бяха Уолтър, Гилпатрик и Кристофър Ситън, оръженосецът от Йоркшър. През последните месеци Робърт се беше привързал към оръженосеца. Младият човек имаше приятно държане и му напомняше за най-малкия му брат Нийл, който през войната остана в Ирландия заедно с Томас. Кристофър притежаваше същия весел нрав и желание да се харесва, без да угодничи. Заедно с Кристофър в това начинание участваше и неговият роден в Шотландия братовчед Александър, лорд от Лодиан, който беше с десет години по-възрастен от него. Александър Ситън, макар и не така общителен, по-затворен и агресивен, беше опитен боец. Робърт му кимна да ги последва, когато напуснаха основната войска.

Малката група приближи портите на замъка, като заобиколи езерото по една прашна пътека. Робърт усети, че го обзема нетърпение. Пропъди го, давайки си сметка, че тук привързаността можеше да бъде опасна, но не успя да пренебрегне факта, че иска това да приключи бързо. По пътя към Дъгласдейл Афраиг беше продължила да занимава мислите му и обвиненията й го измъчваха. Представяше си как Хенри Пърси и рицарите му ходят на лов из горите на Карик и вземат всичко, каквото си поискат, от складове и килери, без да обръщат внимание на протестите. Беше ги виждал да правят същото в Уелс. Робърт не беше близък с русокосия лорд на Алик с неговата студена усмивка, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че мъжете и жените от Еършър и Галоуей няма да се чувстват добре, ако той им е господар. Същото щеше да се отнася и за неговите хора — от Карик, ако попаднеха в това положение.