Робин Янг - Бунт

Когато сложи крак в стремето и се метна на седлото, Робърт вече беше взел решение. Каквото и да станеше, нямаше да се върне в Карлайл.

Робърт Уишарт стоеше сред безредието в залата. Около него лежаха прекатурени мебели и пейки, разковани от масите дъски. Пет от осемте копринени гоблена, които показваха живота на закрилника на града св. Кентигърн и бяха красили стените още преди той да стане епископ на Глазгоу, бяха изчезнали. Уишарт прие липсата им, изразявайки своя яд с бавно кимане на глава. Навсякъде наоколо имаше следи от неотдавнашната окупация. По пода се виждаха пълни с храна купи и покрити с прах бокали с вино.

Епископът мина през хаоса, а канониците от катедралата се заеха да въведат ред. Пейките стържеха силно пода, докато мълчаливите мъже ги изправяха. От една маса падна бокал, който издрънча като камбана и накара някои от тях да премигнат. При пристигането си Уишарт забеляза колко са напрегнати всички. Това го накара да се замисли върху решението си да напусне, когато Антъни Бек със съгласието на крал Едуард, се беше настанил в епископския дворец в Глазгоу. Много от шотландските духовници бяха останали, но след нахлуването в двореца и отправеното предизвикателство към поста му епископът се беше оттеглил от диоцеза си в своята резиденция Стобо, дълбоко в Селкъркска гора. Не, каза си епископът, гледайки как усърдно работят канониците. Решението му беше правилно независимо от униженията, на които бяха подложени хората му в негово отсъствие. То беше нищо в сравнение с онова, което други трябваше да изтърпят, а и бездруго никога нямаше да постигне онова, в което бе преуспял, ако беше останал под враждебния, орлов поглед на Бек.

Уишарт стигна до един прозорец и погледна навън към овощните градини, засадени отсам стените на двореца. Дърветата бяха зелени, а листата им блестяха след утринния дъжд. Отвъд стените катедралата на Глазгоу се извисяваше над долината над река Клайд, върху чиито брегове беше разположен оживеният град Глазгоу. Въпреки обстоятелствата дълбоко в себе си той беше благодарен, че отново е в епархията си.

Чул тихи стъпки, Уишарт се обърна и видя един клисар.

— Очакваният от вас посетител пристигна, Ваше преосвещенство.

Уишарт мрачно се усмихна.

— Добре.

След като поговори малко със старши свещеника на катедралата, той напусна залата, следвайки клисаря. Отвън на двора хора от домакинството на епископа разтоварваха вещите му от каруци, пристигнали от Стобо. Встрани от тях, близо до портите, се беше събрала малка група мъже с коне. Уишарт премигна на дневната светлина и погледът му се спря на висок, чернокос мъж в средата на групата. Заслиза с несигурни крачки по мокрите от дъжда стъпала на двореца, отмествайки предложената му от клисаря ръка за помощ.

— Сър Джеймс! — провикна се той. И се отправи към чернокосия мъж, който се обърна, като го видя да се приближава.

— Ваше преосвещенство! — Лорд-стюардът се наведе да целуне протегнатата ръка на епископа. — Удоволствие е човек да види другар от Съвета в тези черни дни.

Уишарт с въздишка се съгласи. Нареди на клисаря да отведе хората на стюарда до конюшните и даде знак на Джеймс да го последва.

— Ела, приятелю, да се поразходим. Ще наредя да приготвят храна и питие за рицарите ти.

Двамата мъже тръгнаха през двора. Лорд-стюардът беше с прогизнало от дъжда пътно наметало, а расото на епископа беше поръбено с хермелинова кожа, а високите му обувки бяха изцапани с кал.

Джеймс погледна към разтоварваните каруци.

— Сега ли пристигнахте?

— Преди два дни. Дойдох веднага като научих, че епископ Бек е напуснал двореца. — Уишарт ехидно се усмихна — Канониците ми разказаха как запретнал полите на расото си и побягнал като жена, като чул, че Уолъс идва насам. Разбойникът взел всичко, каквото можел да носи със себе си, и се отправил на юг към Англия. — Усмивката на Уишарт изчезна. — Половината от имуществото ми е заминало с него. Уолъс минал оттук няколко дни по-късно, отправяйки се на запад. — Като не забеляза изненада на лицето на Джеймс Стюарт, епископът предположи, че повечето от тези неща вече са му известни. Завивайки към градината, той сви устни и погледна намръщен белезникавото небе. Облаците се бяха спуснали ниско, а слънцето се мъчеше да пробие през тях. Ако е рекъл Бог, можеха да го видят преди края на деня. — Знам, че подкрепяш въстанието на Уолъс — мина без заобикалки на въпроса той.

Джеймс го погледна. За миг самоувереността му като че ли го напусна, но после лицето му отново стана непроницаемо. Не отговори.