Робин Янг - Бунт

Плешивият мъж с поръбената с кожа мантия погледна знамето на Робърт.

— Кой си ти? — попита той с глас, който напомняше ръмжене на мечка.

Когато Робърт си каза името, в поведението на групата веднага се забеляза промяна. Плешивият хвърли многозначителен поглед на планинеца с късата туника, който кимна, без да каже нищо, и се отправи през тревата към лагера.

Плешивият се извърна и сърдито рече:

— Чакайте тук.

— Дойдох да видя сър Джеймс Стюарт — продължи Робърт, потискайки яда си. Като се замислеше, не можеше да очаква нищо друго освен студен прием, но въпреки това неуважителното отношение на тези хора беше обидно за един благородник като него.

Плешивият не каза нищо и продължи да гледа Робърт, стиснал секирата в ръце.

Робърт се отпусна на седлото, като се стараеше да покаже безразличието си, но вътрешно се запита с тревога дали не беше направил опасна грешка с идването си тук. Улови погледа на Александър Ситън, който също изглеждаше разтревожен и не сваляше ръка от дръжката на меча си.

След напрегнато чакане от претъпкания лагер се появиха няколко мъже, следвани от босия планинец. Робърт се изправи на седлото, разпознал лентата на сини и бели квадрати върху златен фон, която минаваше през щитовете им — герба на лорд-стюарда. Макар да беше доволен от доказателството, че ще може да види приятелско лице, безпокойството не го напусна, след като и рицарите на лорд-стюарда го поздравиха по същия недружелюбен начин като плешивия мъж и без да свалят ръце от дръжките на мечовете си, наредиха на него и хората му да слязат от конете. Робърт остави коня си на Нес и се отправи нагоре по склона след ескорта. Погледна назад и видя плешивия и групата му да вървят отзад.

Минавайки покрай шатрите, пред които имаше запалени фенери и горяха огньове, от които се виеше дим, Робърт забеляза, че хората гледат знамето му. Видели червения орнамент, много от тях не скриваха враждебността си. Знаеше, че не може да ги вини. Беше прекарал две години в двора на крал Едуард, а по време на войната родът му бе на страната на англичаните. Решен въпреки всичко да промени мнението им за себе си, той се вгледа в появилата се пред него редица шатри. Отпред, за забити в земята колове, бяха вързани бързи охранени жребци и по-обикновени, кротки коне. Миризмата на тор и храна се смесваше с аромата на изгоряло дърво от един голям огън, чиито пламъци се издигаха високо в мрака. Край него се бяха събрали много хора, някои ядяха и пиеха от големи купи, други се смееха, а трети тихо разговаряха. Няколко души просто гледаха огъня, а по загарялата им от слънцето кожа се виждаха множество белези от рани. Между огъня и шатрите Робърт забеляза Джеймс Стюарт. Разговаряше с един пълен мъж с луничаво лице и тонзура на главата, с расо, поръбено с хермелинова кожа. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. При приближаването му двамата се обърнаха. Робърт се усмихна, но нито лорд-стюардът, нито свирепо погледналият го епископ отвърнаха на поздрава му.

Свитата му заедно с Катрин и Джудит, която държеше на ръце неспокойната Марджори, бяха събрани в група от ескортиращите ги рицари.

— Сър Робърт — каза студено лорд-стюардът, — отдавна не сме се виждали.

— Радвам се да ви видя, сър Джеймс. Аз и хората ми идваме от Кайл Стюарт, където се надявах да получа съвет от вас.

— Чудех се дали скоро няма да се срещнем. — Лорд-стюардът огледа с критичен поглед групата на Робърт. — Научихме какво е станало край замъка на лорд Дъглас.

— Така ли? — попита изненадан Робърт. С крайчеца на окото забеляза, че плешивият отиде при огъня и започна да говори с някакъв висок мъж, който стоеше с гръб към тях.

— Преди седмица тук пристигна сестра ми, която тръгнала да търси спасение. Дължа ти благодарност, че си пуснал нея и племенника ми на свобода. Ако бяха предадени на крал Едуард, не знам дали щях да ги видя отново. — Макар и искрени, думите бяха казани с подчертано сдържан тон.

Робърт забеляза, че някои от мъжете при огъня гледат към тях. Потисна желанието да отиде по-близо до дъщеря си при толкова много недружелюбни погледи. Приближи се един набит човек, с развяваща се от вятъра черна коса, с добре направена ризница и син плащ. В лицето му имаше нещо смътно познато. Като видя трите бели звезди отпред на плаща, Робърт се досети защо му се струва познат. Подозрението му, че това сигурно е бащата на Джеймс Дъглас, се потвърди, когато мъжът заговори:

— Сър Робърт от Карик, нали? Чух, че сте спасили жена ми и сина ми. — Преди Робърт да успее да отговори, лорд Дъглас безцеремонно продължи: — Преди да ви благодаря, бих искал да знам защо.