Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Тя ме помоли да те намеря. Иска да те види.

— Да де, но не може да ме види! — отсече ядосано Анета. — Не разбираш ли? Точно сега никой не трябва да идва тук! — И огледа пустата трапезария, а после обърна очи към тлеещата слама, която ги разделяше. — Ти също не бива да си тук! — прошепна. — Каква лудост те накара да дойдеш?

Защо беше дошъл ли? Е, може би наистина беше малко луд. Във всеки случай не се чувстваше като самия себе си. И това започна от онзи ден, когато беше вдигнал изпуснатата розова торбичка в градината. Знаеше какво иска да каже, но как би могъл той, Джон Карю да изрече подобни думи?

— Дойдох, защото… защото вече не можех да стоя далече от теб.

И сега, когато думите по някакъв начин излязоха от устата му, той остана със странното усещане, че някой съвършено друг говори чрез него.

Тя го изгледа с очи, които хвърляха мълнии.

— Но аз… страхувам се, че…

— Не се страхувай! — Душата му вече страдаше. — Онзи път в градината… никога не бих те наранил! Кълна се в Бога, няма от какво да се страхуваш…

— Но аз се страхувам…

— От какво?

— Че съм като останалите… някаква играчка…

— Не, никога! Кълна ти се!

— Не бих могла да понеса да бъда за теб просто поредната играчка…

— Никога! Кълна се в живота си!

Прииска му се да се хвърли на колене в краката й. Вече не издържаше. Направи две крачки към нея и едва тогава осъзна какво прави. Тя подскочи.

— Не, не трябва! Не трябва да се приближаваш повече!

Вече стояха на не повече от крачка един от друг, разделени само от сламата. Той виждаше съвсем ясно дългата, елегантна линия на врата й, извивката на красивата й горна устна, скулата й с миниатюрната кафява бенка — в неговите очи даже сестра Вероника не би могла да нарисува нещо по-сърцераздирателно.

— Върви си, Джон Карю! — изрече тя с треперещ глас. — Трябва веднага да се махнеш оттук! Върви си!

— Не мога.

— Просто върви! — Когато той не отговори, тя повтори: — Знаеш, че трябва!

— Как можеш да ми казваш да си вървя, когато през всичките тези дни си си изплакала очите по мен? — прошепна той.

— Но ти как…

— Защото и аз си изплаках очите по теб.

Застанали тук, в пустата зала, изведнъж им се стори, че са последните двама човеци на този свят.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — прошепна тя и по бузата й се стече самотна сълза. — Мислех си, че никога повече няма да те видя… — сложи ръка върху гърдите си, като че ли нещо там я болеше. — Но това сега е по-лошо.

— Никога повече няма да те напусна!

— Не говори глупости, Джон Карю! — извика тя и бръсна гневно с ръка сълзата от бузата си. — Прибирай се вкъщи! Преди да е станало твърде късно!

— Позволи ми да те прегърна! Позволи ми да те целуна поне веднъж!

Никога през живота си не бе изпитвал по-силно желание от това да притисне тялото й към своето, да усети как плътта й се слива с неговата, да почувства как сърцето й бие под неговото. Имаше чувството, че може да изкоренява цели гори, да срива цели стени, да цепи скали на две все с голи ръце, само и само да стигне до нея. Ала напразно. Вече бяха толкова близо един до друг, че той почти усещаше аромата на косата й, онова тайно местенце зад ухото й — и въпреки това сякаш бяха разделени от пропаст, дълбока хиляди левги.

— Не! — тръсна глава тя.

— Не мога да те оставя тук!

— Но трябва!

Карю се огледа отчаяно и накрая извика:

— Ела с мен!

— Вече със сигурност знам, че си луд!

— Напротив, говоря сериозно! Ела с мен! Виж, вратата е отворена! — и посочи към отделението за монахините. — Няма кой да ни спре. Ела с мен! Имам билет за един търговски кораб, който отплава тази нощ!

— Не! Не искам да слушам! — извика Анета и сложи ръце на ушите си. — Отказвам да те слушам! Ако останеш тук още съвсем малко, може да умреш!

— А ако ти останеш тук, ще умреш!

— Може би. Може вече да съм се заразила с чумата. Но ако по някакво чудо не се разболея? — Вече плачеше. — Имам нужда… — не беше в състояние да говори. — Имам нужда…

— От какво имаш нужда? — напрегна слух той, за да я чуе. — Кажи ми, кажи от какво имаш нужда! Всичко, което…

— Имам нужда от нещо, за което да живея!

И ето че Джон Карю си тръгна. Вървеше обратно по пустия, отекващ коридор, през приемната зала, през двора и после през портите на манастира с купчините тлееща слама, стояща зад тях като стража, към света навън, където ангелските сълзи все още се ронеха.

Докато вървеше, не беше в състояние да мисли за нищо. Само за това, че чувства непоносима болка, като че ли нещо дълбоко в него се разкъсваше. И по някаква причина, която оставаше непонятна за него, не можеше да мисли нито за Анета, нито за Силия, нито дори за себе си — а за Пол, как пада на колене в дъжда, когато Силия се приближава към него, и плаче така, сякаш сърцето му ще се пръсне.