Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Каква е тази лудост? — извика.

Когато той не отговори, тя направи няколко крачки в неговата посока.

— Не знаеш ли, че заразата вече стигна до този дом? — попита и посочи все още тлеещата слама в средата на пода. — Не трябваше да идваш! — Беше стигнала до своя стол, но не седна. Просто остана права, подпряна с ръка върху облегалката му.

— Не трябваше да идваш — повтори, но вече тихо, почти шепнейки. — Не и тук, не и сега!

— Трябваше да дойда — обади се най-сетне той и се изправи. — Трябваше да ти кажа! Силия Лампри е намерена! Тя е тук, във Венеция. На не повече от една левга от мястото, където се намираме!

— Силия? — Монахинята се смръщи. — Ти откъде знаеш това име? — изговаряше думите бавно, като в сън: — Намерена?

— Да, намерена.

— Гъсчицата? Намерена? — Той я видя как стисва здраво облегалката на стола. — Не може да е истина. Но… как… ти откъде знаеш? — изглеждаше объркана.

— Аз съм слуга на Пол Пиндар.

— Какво?! — изгледа го втрещено тя. — Ти? Онзи монаркино ?

— Да — отговори Карю. — А ти си дамата от харема. Онази, която толкова време търсихме. Нямах представа…

Но тя го прекъсна.

— Ти! — Очевидно не можеше да повярва на ушите си. — Не, не и не! Не е възможно! Когато ме попита за „Синевата на султана“, аз си помислих… — замълча. — Истината е, че изобщо не знаех какво да си мисля и точно затова изпратих Евфемия да те намери… — намираше се в пълно недоумение. — Но точно ти да си слугата на търговеца… през цялото това време…

Двамата се втренчиха един в друг.

— Значи… той би трябвало да е… той също ли е тук?

— Да. И тя е при него.

Анета издаде някакъв нечленоразделен звук и постави ръка на сърцето си, сякаш мисълта за това беше толкова приятна, че чак й причиняваше болка.

— Няма ли да седнеш? — попита той и посочи стола й, но тя само поклати глава.

— Не, не мога да остана.

Той видя, че очите й се насълзяват.

— Тя казва, че ти си откраднала диаманта от валиде султан и си й го дала…

— Да. За да може да подкупи евнусите и те да намерят някого, който да я докара тук, във Венеция. Но това беше преди цяла година… — Анета стискаше облегалката на стола толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. — И през цялото това време аз не знаех… така и не разбрах какво е станало с нея… през цялото това време… нямаш никаква представа… — гласът й ставаше все по-тих и по-тих.

Очите й се плъзнаха по лицето му и като че ли доловиха там някаква тревога.

— Но как е тя? — попита. — Добре ли е?

— Ще се оправи… с течение на времето — отговори Карю, подбирайки внимателно думите си. — Но трябва да те предупредя, че пътуването й дотук е било трудно и продължително.

— В какъв смисъл?

— Тя каза, че са се опитали да я удавят. Диамантът спасил живота й.

— Горката ми гъсчица! — възкликна Анета и сложи ръка на устата си.

— Но само това си спомня — поясни Карю, но после замлъкна, чудейки се как да продължи. — Обаче онзи, на когото е дала диаманта, я принудил да легне с него… или той, или някой друг по пътя… — Тук Карю впи очи в Анета и довърши: — И тя родила дете!

— Тя има дете? — ококори се монахинята.

— Имала е дете, макар че от онова, което разбрах, то е нямало никакъв шанс да оживее.

И разказа, доколкото можа, историята за пътешествието на Силия дотук — най-странната история, която някой от тях някога бе чувал. Историята за бебето русалка и за откраднатия диамант, историята за алчността на мъжете и за добротата на непознати жени. Разказа й за Амброуз Джоунс и за неговия слуга Бочели, за Елена, Мариам и Констанца. Разказа й също и за голямата игра за „Синевата на султана“. Разказа й дори за собствената си малка роля във всичко това. Как по някакво чудо в онзи ден на малката уличка той в крайна сметка се беше обърнал, беше се обърнал и се беше върнал, за да разплете загадката.

Когато приключи, двамата останаха, втренчени един в ДРУГ.

— Не мога да повярвам, че това е истина — изрече тя след известно време.

— Кълна се в живота си, че е самата истина!

Но какво му ставаше, за бога? Не беше в състояние да откъсне очи от лицето й. Страхуваше се да помръдне, за да не я стресне, защото тогава тя можеше да си тръгне. А той като че ли нямаше да понесе тя да си тръгне и да го остави точно сега. В продължение на доста време нито един от тях не проговори. Единственият шум наоколо беше чуруликането на врабчетата по гредите над тях.

— Оттук нататък какво? — попита накрая тя.