Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Какво е това?

— Просто погледнете!

Пол заобръща монетата между пръстите си — и от двете страни беше ези. Без да каже нищо, той й върна монетата.

— Това е мошеническа монета, която той използва, за да ви измъкне диаманта. Вашият приятел Джон Карю беше убеден, че онзи ще опита да направи нещо. Въпреки че един друг човек — лейди Констанца, беше онази, която научи за монетата.

Имате много да им благодарите, господин Пиндар. Особено на Джон Карю! Защото онзи път, в малката уличка той все пак се обърна.

Карю се бил обърнал? В малка уличка? Пол нямаше никаква представа какви ги приказва тази жена, а и не му пукаше. В продължение на дълго време никой от тях не проговори.

— Не мисля, че и да знаех, би имало някакво значение — изрече накрая. — Нали казват, че няма никакъв смисъл да се опиташ да попречиш на камъка да се движи? Ако не сега, то…

— Е, така е — отбеляза жената и за първи път се усмихна. — Но нямаше да е зле някой да уведоми за това и вашия приятел Амброуз!

Някъде в периферията на съзнанието си той се запита откъде тази жена знае името на Амброуз, че и това на Карю, и особено на Констанца. Чувството му за дезориентация беше толкова силно, че имаше усещането, че живее в сън наяве.

— Какво искате да кажете? — изломоти.

— Искам да кажа, че камъкът се движи от много месеци насам, господин Пиндар.

Той сведе очи и видя, че тя му подава нещо — бродирана розова торбичка.

— Вземете го, господин Пиндар! „Синевата на султана“!

В този момент трите жени, които й бяха акомпанирали на инструментите, се приближиха и ги обградиха.

— Време е, Елена! — каза едната.

— Тя тук ли е?

— Да. Виж, ето ги, идват! — посочи другата към лагуната.

— Добре. Бързо! Помогнете му да стане! — И Пол усети как няколко чифта нежни ръце го вдигат на крака. — Внимателно, внимателно!

— Трябва да ви предупредя, че засега тя все още не си спомня всичко. Възможно е и никога да не си спомни — занарежда жената, която наричаха Елена. — Но това е благословия. Мариам… — замлъкна и си пое дълбоко дъх. — Мариам беше убедена, че е благословия.

Пол се втренчи в нея, неспособен да схване нищо от онова, което му се казваше.

— Краката й също. Но не са счупени, както си мислех. Били са срязани отзад много надълбоко и не са зараснали добре. Според доктора в оспедале било истинско чудо, че са пропуснали сухожилията. Били са на косъм от тях. Паная моу! Той храни големи надежди, че някой ден тя пак ще проходи!

— Краката й? — сграбчи я за ръката Пол. — Но чии крака, за бога? — Сърцето му биеше като лудо. — За какво изобщо ми говорите?

Когато тя се обърна към него, той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Не се ли досещате, Пол Пиндар? — Погледът, с който го дари, беше безкрайно тъжен, безкрайно нежен. — Защо иначе, според вас, диамантът ви е намерил?

Следващото нещо, което помнеше, бе, че е съвсем сам на кея. Жените бяха изчезнали неизвестно къде. В началото, докато се взираше в сиво-зелените води на лагуната, той не виждаше нищо. А после, през мъглата, изплуваха елегантните очертания на една гондола, която се плъзгаше бавно към него.

В гондолата се виждаха двама души, мъж и жена. Мъжът стоеше прав, жената седеше в краката му. Когато гондолата приближи, Пол видя, че на носа й стои Карю. Зад него имаше жена, увита в пелерина. Мъглата се вихреше около нея, криейки лицето й.

Не може да бъде…

Това на глас ли го каза? Не беше сигурен.

Моля те, Господи!

Не чуваше.

О, Господи, моля те…

Очите му бяха пълни със сълзи. Не виждаше.

Но тя вече го беше видяла. Карю й помагаше да се изправи на крака. Тя го викаше. Викаше го по име.

О, господи, моля те…

Падна на колене под дъжда.

Силия! Моята Силия! Моята Силия!

Когато Карю най-сетне стигна отново до манастира, пак валеше. Ангелските сълзи обвиваха древните стени на ботаническата градина с бял покров, замъгляваха прозорците и върховете на дърветата, зареждайки ги със странна меланхолия.

Този път се насочи директно към централния вход. Там имаше някаква монахиня, чийто глас не му беше познат.

— Ни можете да имате ни ква работа тук, сир — дочу той неуверен, приглушен глас от другата страна на вратата. — Шъ трябва да съ махнете.

Но Карю не беше от хората, които можеха да бъдат разкарани толкова лесно. Заудря по огромната дървена порта с двата си юмрука едновременно. Най-накрая малката вратичка зад решетката се дръпна лекичко и оттам го погледнаха две уплашени очи.