Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Е, тя казва, че е 'щото съм изгубила листчето, дето тя ми го даде — продължи монахинята с пискливия си глас, — 'щото съм го дала на онзи едър дебел мъж, дето рече, че ви познава, онзи със смешната жълта шапка. И с носа като тиквичка рекордьорка. Да, ама той ме измами! — добави и присви очи.

— Измами ме да го дам на него и сега тя казва, че не можела да изпълни обещанието, дето го дала на приятелката си… — не довърши. — Ама когато вие не дойдохте, когато тя не можа да измисли как другояче да ви намери, е… тогава значи разбрах, че листчето не е единствената причина за плаченето й.

— Моля ви, сестро… Евфемия… Можете ли да я намерите? — прекъсна потока на думите й Карю. — Имам добри новини за нея и за нейната приятелка! — Погледна я окуражително. — И за вас също, ето… — бръкна в ризата си. — Донесох обратно листчето, за да й докажа, че не лъжа!

Евфемия го изгледа продължително няколко мига.

— Как го докопахте?

— Нали се сещате за онзи мъж? Онзи с носа като тиквичка рекордьорка? — изрече тържествено той. Тя кимна. — Ами, той ми го върна. Така да се каже.

— Добре, ще я извикам! — отсече с внезапна решителност младата монахиня. Обърна се и му направи знак да я последва в двора. — Но ще ви кажа едно нещо, сир — не бих сторила това за никого другиго, тъй да знаете!

Карю последва Евфемия от портата в двора, а оттам, през колонадата — до приемната за посетители. Веднага позна желязната решетка, отделяща залата за посетители от залата за монахините, спомняйки си последния разговор с Анета. За негова голяма изненада обаче Евфемия като че ли не искаше да го оставя тук, а го поведе през вратата, която беше оставена небрежно отворена, право към основната част на манастира.

И едва тогава Карю започна да съзнава странно смълчаната атмосфера, която се беше настанила тук. Обикновено в манастира цареше голямо оживление — смеещи се и тичащи по коридора ученички, звукът от водата, течаща в голямата градина зад стените, монахините на работа с лопати и лейки, ароматът на готвещо се месо и лук от близката кухня. Но вече нямаше и следа от всичко това. Манастирът излъчваше мрачното, потискащо чувство на изоставено място.

Не срещнаха нито една жива душа. Малката монахиня беше единствената жена в расо наоколо, тракаща по плочите с дървените си обувки. Към средата на пътя стигнаха до една врата, пред която спряха. Карю вдигна очи и видя, че тя го беше довела до единственото място, което някак си беше пропуснал по време на нощните си разходки тук.

Манастирската трапезария беше огромна зала с висок таван, с тъмна ламперия по стените. На стената срещу него висеше обикновено разпятие. Над него, почти сред гредите се виждаше замърсена картина на Последната вечеря. Някъде по средата на залата някой беше поставил църковен стол с висока, резбована облегалка: от онези, които използват епископите. Срещу него, по диагонал, в другия край на стаята имаше още един такъв стол. Между двата стола се виждаше редица от частично изгоряла слама и той предположи, че тук неотдавна вероятно се е провела някаква среща.

— Шъ останете тук, докат' тя дойде, ясно? — заяви Евфемия и му показа, че трябва да седне на стола, който беше по-близо до вратата. — И да не сте мръднали оттук, капито ?

— Капито.

Карю приседна на ръба на стола и се огледа. До три от стените бяха подредени дълги маси върху подпори, пред всяко място имаше малка чинийка със сол и шишенце зехтин. Но впечатлението за домашен уют свършваше дотук. Когато се загледа по-внимателно, той забеляза, че белите покривки върху масите бяха покрити с петна и върху тях се въргаляха парчета сух хляб — останки от отдавнашно хранене. Дребни кафяви врабчета прелитаха и чуруликаха по гредите под тавана, и от време на време се спускаха, за да си грабнат по някоя троха от това неочаквано за тях пиршество.

Изглеждаше невъзможно само за няколко дена манастирът да бъде сполетян от толкова драстична промяна. Карю се зачуди какво да направи, ако внезапно се появи някоя от другите монахини и го завари тук. Но колкото и да напрягаше слух, не чуваше никакви други звуци, дори и далечни, нито от гласове, нито от стъпки.

Накрая в другия край на залата се отвори врата. И когато той вдигна очи, тя беше там. Обикновено финото й лице беше много по-бледо. Беше облечена с черно расо, но без шапката и воала си — тъмната й коса се стелеше на воля по раменете й.

Първоначално тя се закова на място, сякаш се колебаеше дали да се приближи, или не, но видът му като че ли я ядоса.