Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

Озова се на малко площадче с каменен кладенец в средата. Видя, че вратите на две от къщите наоколо са заковани с греди и имат черни кръстове. Отдръпна се уплашено назад.

По някое време осъзна, че върви по доста по-широка улица, а после, за негова огромна изненада в далечината забеляза очертанията на едра фигура с тюрбан на главата, бързаща пред него в мъглата. Възможно ли беше това да е… Да, беше Амброуз!

Пол тръгна след него, макар да нямаше никаква представа защо — вероятно защото дебелият мъж носеше някъде из гънките на пищната си роба диаманта, неговия диамант! Мисълта за това като че ли действаше на Пол като мед на муха. Мина му през ума, че би могъл да настигне Амброуз, да го прободе в гърба с рапирата си и да му открадне диаманта, а после да го остави да умре като заклано прасе в някоя покрита с урина странична уличка. Но последните дни и нощи, прекарани без сън, в съчетание с виното го бяха лишили напълно от смелост и сили. А освен това, както едва сега се сети, беше забравил рапирата си в игралния дом.

Ако Карю беше тук… Пол почти чу удовлетворяващия звук от смачкани кости, докато Карю разбива черепа на Амброуз с голи ръце и го превръща в каша. Но Карю не беше тук, нито имаше вероятност някога да бъде. Какво беше направил?! Дори и Карю вече го беше напуснал. При мисълта за това Пол усети някакво пробождане в гърдите. Може би беше тъга.

Към този момент той вече се бе разтреперил — от шок или от студ, не знаеше със сигурност. И едва тогава си даде сметка, че рапирата не беше единственото нещо, което беше забравил при Мемо. За разлика от Амброуз, който беше опакован добре в пелерината си срещу дъжда, Пол беше само по риза, при това без ръкави. Всичко останало беше при Мемо — жакетът, ръкавите му, даже шапката.

Ангелските сълзи се пропиваха неумолимо в тънката материя на ризата му. Не след дълго щеше да подгизне до кости — но не му пукаше. Освен това връщане назад вече нямаше. В обърканото си състояние той се съмняваше, че би могъл да открие отново тайнствения дворец на Дзуане Мемо. В този момент това ридото му се струваше толкова фантастично, колкото и някоя изгубена земя от моряшките легенди — място на фантоми и на разбити мечти.

Като се стараеше да не губи от поглед фигурата на Амброуз пред себе си, той продължаваше да се тътри напред. Внезапно се озова в някакво открито пространство. Тук мъглата беше толкова гъста, че му трябваше доста време, докато разбере къде се намира. Накрая видя позлатените кубета, мозайката на някаква църква, проблясък на розово и бяло, и осъзна, че е попаднал на площад „Сан Марко“.

От някъде наблизо до него достигна музика — двойка чинели, тръстикова свирка, барабан. Жалостивите им тонове бяха леко заглушени от мъглата. Край водата се беше събрала малка тълпа зрители, до един облечени в дълги черни пелерини. Амброуз ги приближи. Пол го последва, като се стараеше да остане скрит.

Пред двореца на дожа една пътуваща трупа изнасяше своето представление. Пол беше виждал много такива като тях — менестрели и акробати, илюзионисти и великани, а веднъж дори и майстор на ходенето по въже. Всяка подобна трупа рано или късно се озоваваше в Серенисима. Амброуз, който в момента крачеше целенасочено към една очакваща го гондола, привързана за кея, се изравни с трупата. Все така преследващ го, Пол също последва музиката по кея, където лагуната облизваше каменния постамент.

И там, точно в центъра на тълпата, той зърна най-странната фигура, която беше виждал някога — жена с издължено, тъжно лице, което тя беше избелила с креда или някаква пудра. Жената беше облечена в роба в ярки цветове, обсипана със сребристи пайети. Първоначално на Пол му се стори, че жената танцува, но когато наближи, видя, че тя просто се движи бързо в кръг; обикаляйки малката тълпа зрители, се носеше с изумителна, почти плъзгаща се походка — не точно вървене и не точно танц, а сякаш се движеше върху добре смазани колела.

Мъглата започна да се разпръсква, лъч воднистожълта слънчева светлина прониза белотата. Лъчът улови пайетите по робата на жената и тя заблестя като ангелско създание.

Гледката беше толкова забележителна, че дори Амброуз спря и се загледа в нея за миг. Пол направи същото, а когато се приближи, видя, че докато обикаляше около тълпата зрители, жената караше разни предмети да изчезват и да се появяват по мистериозен начин.

Пера, цветя и парчета плодове биваха изваждани ту от робата на един, ту от ръкава на друг. От носната кърпичка на една жена беше откъсната роза. От двамата мъже, застанали точно пред Амброуз, жената извади две бродирани кърпички, а после, след като набута и двете в свития си юмрук, ги извади от другия край, но вече завързани като по магия заедно в дълга копринена дъга. Иззад ухото на всяко дете, застанало до майка си, тя изваждаше по едно яйце, а после, подхвърляйки го във въздуха, тя го караше отново да изчезне, за да се материализира в ръката на друго дете, седящо наблизо.