Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Каква е ваш'та работа тук, сир? — жената от другата страна говореше на толкова силен диалект, че Карю едва я разбираше. — Нямаме билки за продан. Казват, че пръскали зараза. Архиепископът забрани, докат' не минела опасността, тъй рече.

— Опасност ли? Каква опасност?

— Шъ да не сте чули, сир, а? Чумата, чумата дойде в тоз божи дом. Ни трябва да пускайме непознати, не! Заповед на архиепископа.

Накани се да затвори вратичката зад решетката, но Карю беше по-бърз от нея.

— Изобщо не ми пука за вашия архиепископ! — отсече, с едно невидимо движение измъкна един от ножовете си, пъхна дръжката в решетката и блокира вратичката. И със задоволство чу нейното ахване на възмущение от неговото богохулство. — Отворете веднага тази врата! Ако се наложи, ще я разбия с голи ръце!

От другата страна на вратата настъпи тишина. През малкия отвор в решетката той я виждаше как стои с приведена глава и слуша.

— Вижте какво, сестро, не искам /да ви навличам неприятности — изрече той вече с по-смирен тон. — Ако трябва, ще отида при вашата игуменка, за да я помоля за разрешение!

— Наш'та блажена сестра Бонифача е мъртва, сир, преди четри дена. Слугинята й също — гласът на пазителката на портите беше треперлив, висок и писклив като на дете. — А сестра Пурификасион лежи смъртно болна, ама ние мислим, че даже самият дявол надали шъ иска да я 'земе. Повечето от старите също… — гласът й премина в безпомощен шепот. — Всичко стана много бързо, сир. Ученичките ги пратихме по домовете им. И затуй трябва да ви кажа да се махнете, сир. Ни ви трябва да идвате тук.

Карю се замисли. Въпреки заплахите си да счупи вратата с голи ръце, той си знаеше, че няма никакъв шанс да се промъкне през главната порта на манастира без помощта на пазителката. Вероятно би могъл да нахлуе през входа на сестра Вероника или да изкатери стените до лимоновите дървета на мястото, където някога беше изгубил обувката си, но някак си вече беше изгубил желание за подобни приключения.

Замълча. Пое си дълбоко дъх.

— Вижте какво, извинявайте, ако съм ви уплашил — търпението не идваше много лесно при Карю, но ето че беше възнаграден от леко подсмърчане иззад решетката. — Как се казвате? — попита.

— Евфемия, сир.

— Добре. Виж сега, Евфемия. Това е много важно! — Наложи си да говори бавно и спокойно. — Имам спешна работа с една от вашите сестри. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете? Името й е Анета.

— Сестра Анета? — по гласа на монахинята той усети, че тя познава много добре въпросната сестра. — Ами да, сестра Анета! Разбира се!

Мили Боже! Той отпусна чело върху дървената порта. Но как е възможно да му се случи подобно нещо?

— Важно е — промълви. — Можете ли… да извикате… сестрата… моля?

В продължение на доста време от другата страна нямаше никакъв отговор. Но после той чу стърженето на резе, издърпвано от доста неопитни ръце.

Още при лекото открехване на портите Карю ги подпря с крак. Но все пак те се отвориха доста широко. И пред очите му се разкри странна гледка. Застанала пред него, на прага стоеше една много дребна монахиня — въпреки че, когато той се загледа по-внимателно в нея, видя, че макар да беше облечена в пълни монашески одежди, сестра Евфемия беше дете на не повече от дванайсет-тринайсет години. Носеше твърде широко за нея расо от мазен, черен, ръчно тъкан плат, което изглеждаше като видяло много други собственички преди настоящата. Обувките й бяха груби, дървени.

От двете й страни в коридора на приемната се виждаха купчини все още димяща шума — неефективен опит за прогонване от предмети и облекло на заразата, влизаща или излизаща от манастирските стени.

— Искате да видите сестра Анета? — попита тя.

— Да — отговори Карю.

— Значи вие сте онзи — изрече тя и се загледа любопитно в него.

— Кой онзи?

— Онзи, на когото трябваше да дам листчето в работилницата на Просперо Мендоса — поясни тя и го погледна с очи, невинни като на дете. — Онзи, за когото тя си изплаква очите през последните дни.

Карю се вторачи мълчаливо в нея.

— Онзи, за когото тя си изплаква очите? — повтори накрая.

Но какво ставаше с него, за бога? Идваше му да се срита отзад. Защо трябваше да повтаря след нея всичко, което тя казваше, като някакъв селски идиот? Но заедно с раздразнението към самия себе си в душата на Карю нахлуха едни от най-странните емоции, които някога бе имал през живота си; чувства, които той не можеше да определи, някакво усещане за див, луд възторг, като че ли вятърът беше нахлул в душата му. „Тя си изплаква очите за мен! — искаше му се да повтори. Искаше му се да хване монахинята за раменете, да я разтърси и да изкрещи: — Тя си изплаква очите за мен ?“ Но само, за да я накара да повтаря тези думи отново и отново, за да ги чуе той пак и да бъде сигурен, абсолютно сигурен, че не му се е счуло неправилно и че точно това е искала да каже тя. Но не направи нищо, защото точно в този момент не можеше да си има вяра какво точно ще каже.