Лоръл Корона - Четирите годишни времена

— Но онова, което изработвате, е толкова красиво. Не ви ли е жал?

— Всъщност, вече не — призна Франческа. — Или може би само за секунда. И между другото, ще ти наложат покаяние, ако се гордееш с онова, което си изработила.

— Но ще трябва да направиш много повече от онзи малък бордюр, за да спечелиш достатъчно пари да си купиш каквото и да било — добави друга плетачка, Вероника. — Когато ти възложат да изплетеш фустата на нощницата на някоя младоженка или корсаж на рокля… — Другите измърмориха съгласието си. — Ето тогава започват да се трупат парите.

— По-късно те се превръщат в част от зестрата ти — поясни Алегреца, — а ако не се омъжиш, със спестяванията си можеш да си купиш по-хубава килия в някой манастир.

Тонът на Алегреца беше напълно прозаичен и на Мадалена й се стори, че момичето вижда в двете възможности отлични и практични цели, за осъществяването, на които да работи, но на Мадалена не й беше ясно как мисълта да станеш монахиня или съпруга можеше да накара пръстите на някого да летят по-бързо или по-добре.

— Аз пък — намеси се Франческа — нямам намерение да правя нито едно от двете. Искам да остана тук и един ден да стана приора. — Тя изимитира начина, по който приората присвиваше очи, когато четеше след хранене в столовата и другите се присъединиха към смеха й. — Тогава ще командвам всички. Ще нося каквото си искам и ще живея в собствен дом.

— Тя нали живее тук? — недоумяваше Мадалена.

— Глупачка! Не и в отделението. Нито пък другите, които седят на масата й. Ако все още си тук, когато станеш на четирийсет, ще се пенсионираш и ще получиш собствена стая. Ако някога влезеш в кабинета на приората, ще видиш колко е хубаво вътре. И дрехите й не са груби, като нашите.

— Значи, могат да си купуват всичко, когато остареят?

— Е, не всичко, предполагам.

— Не можаха да си купят маймунка от органиста от Рива — отвърна Алегреца. — С космато малко… нещо. — Всички момичета се изкикотиха, скрили с длани устите си и Мадалена почувства как червенината плъзва по лицето й, сякаш й се бяха присмели.

— О, стига де — каза Алегреца. — Не се смеехме на теб.

— След известно време могат да си похарчат парите за каквото си искат — добави Вероника. — Или поне онова, което остава, след като човек си плати стаята и храната за всичките тези години.

Няколко от момичетата въздъхнаха и станаха да изровят възглавничките си от един шкаф. Като видя озадачената физиономия на Мадалена, Франческа продължи:

— Конгрегационе вземат повечето от спечеленото от всички фили и го задържат като такса, покриваща храната и леглото, които ти осигуряват, но оставят малко и на теб.

— Ами онези, които не изкарват пари?

Франческа се обърка, сякаш никога преди не й беше хрумвал подобен вариант.

— Не знам. Предполагам, не плащат.

— Казват, че трябва да знаем за парите, понеже един ден тези знания сигурно ще ни потрябват. — Алегреца се върна с възглавницата си и седна. — Дзенобия ми каза, че това влиза в задълженията на всяка добра съпруга. Ако искаш да се омъжиш, да плетеш дантели е почти толкова добре, колкото и да си част от коро.

— Но не и ако искаш да печелиш — възрази Вероника. — На фили ди коро им плащат при всяко представление. — Тя обърна очи към тавана, после стана и притисна длан към гърдите си. Пое драматично дъх и с глас, не толкова силен, че да се чуе в залата, запя дрезгаво и фалшиво. После се поклони под всеобщите аплодисменти, приглади полите си и седна да продължи работа.

— Така и трябва — отбеляза Франческа с леден сарказъм. — Фили ди коро са по-добре от всички нас. Дори на Бог му е ясно. Особено на Бог.

Неудобството на Мадалена от разговора я връхлетя неочаквано като главоболие, но отшумя при влизането на Дзепобия в стаята и до края на следобеда момичето вече беше напълно забравило за него. Приведена над плетивото си, чуваше собственото си тихо дишане и в един момент престана да обръща внимание на студа, проникващ през прозорците и изтъркания килим върху каменния под. После Дзенобия затананика и когато останалите момичета се присъединиха към тихото й пеене, нещо дълбоко в душата на Мадалена трепна.

Каквото и да се случваше в „Пиета“ или в града навън, или дори в селото, вече твърде надалече, то изобщо нямаше значение. Миниатюрното начало на новата дантела, която щеше да порасне в ръцете й и гласът на Дзенобия, така топъл, та пресичаше студа от умиращия огън — ето това беше центърът на всичко. Другите момичета можеха да се шегуват колкото си щат, но от този момент нататък Мадалена щеше да идва в работната стая едновременно с Дзенобия и нито минута по-рано.