Лоръл Корона - Четирите годишни времена

По времето, когато Мадалена навърши единайсет, а Киареза — осем години, животът им беше еднообразен, стабилен и предсказуем като всеки възел от дантелените яки на Мадалена. Ставаха при зазоряване, молеха се, докато се обличаха и тръгваха към църквата, изслушваха сутрешните молитви, няколко часа учеха или работеха, спираха за молитвите в шест, в девет и после в дванайсет, преди да отидат на обяд.

Следобед почиваха до молитвата в ранния следобед, сетне работеха или учеха до вечерната молитва. Вечерята бе към залез слънце, последвана от последната молитва за деня, нощната, и сън.

Що се отнасяше до заниманията, звуците придаваха форма на всеки ден. Камбаните ечаха, по-малките момиченца се кикотеха и пееха, докато играеха с обръчи и топки на двора в почивките. Лекомисленото бъбрене беше онова, което дългите часове на наложена тишина искаше да държи под контрол, а задълженията и благочестивостта бяха основните причини за нарушаване на мълчанието. Мадалена беше обикнала тихия тон, с който жените четяха от свети Августин или Катерина Сиенска, или Франциск Асизки в манастирската трапезария, и напевното повторение на уроците, които момичетата рецитираха в класните стаи. Звуците успокояваха болката в убодените й от игли пръсти, празния стомах и тракащите в зимните утрини зъби по-добре от упражняваната перфектност на коро.

За Киарета никой друг звук, освен този на хора, нямаше значение. Опитите й да пее с огромен ентусиазъм в църквата не й бяха спечелили нищо повече от одобрителни кимвания заради нейния религиозен плам, но често й спечелваха мръщене и хокане задето не я свърташе на едно място през останалата част от службата. Мечтата на Киарета танцуваше в дъха между разтворените й устни, когато всеки неделен следобед и през празниците слушаше изпълненията на коро от нишата в църквата, запазена за фили ди комун. Всеки ден приближаваше на пръсти до затворената врата към галерията на хора, сякаш внимаваше да не счупи нещо.

„Не докосвай, все едно й казваше вратата. Не се осмелявай!“

Един ден вратата се отвори. Тъкмо започваше почивката и фили ди коро се бяха пръснали надолу по стълбите и коридорите, докато Киарета минаваше. Тя отстъпи встрани да им направи път и зачака за възможност само за миг да погледне горе.

И тогава го чу — богат алт, сякаш зрял нар, паднал върху земята в овощна градина, ухаещ на кръв и скъпоценности.

„Filiae maestae Jerusalem“ [5] Наскърбените дъщери на Йерусалим (лат.). — Бел. прев. , пееше гласът, зовеше жалеещите дъщери на Йерусалим да погледнат към техния разпнат Бог.

Хипнотизирана от звука, Киарета направи първо една, после още една стъпка нагоре. Без сама да разбере как, се озова при входа на галерията. Стаята бе придобила цвят на тъмен кехлибар от отразените тонове на стенописите в църквата. Зърнести ивици сребриста светлина изминаваха разстоянието между тесните прозорци на централния църковен кораб до клавиатурата на малък орган. Погледът на Киарета подмина няколкото стойки с отворени нотни листа и се спря на решетката от ковано желязо на балкона, през която момиченцето често се беше опитвало да надникне отдолу. До решетката се виждаше силует на жена, обвила ръце около тялото си. Жената се поклащаше, докато пееше.

Киарета приближи и се спъна в купчинка книги, оставени на пода. Жената спря да пее и се извърна.

— Коя си ти? — попита тя.

— Аз… съжалявам. Моля ви, не се ядосвайте. Чух ви отдолу и…

— Не бива да си тук — предупреди жената и въпреки че Киарета не я виждаше добре, от тона й разбра, че певицата е по-скоро изненадана, отколкото ядосана.

— Как се казваш? — попита я жената.

— Мария Киарета — заекна момиченцето, — но никой не ми вика така. Казват ми само Киарета.

— Знаеш ли коя съм аз?

Киарета кимна. Микиелина беше маестра и макар че бе надхвърлила трийсетте и беше пяла почти две десетилетия, все още бе една от най-известните солистки на „Пиета“. Винаги когато се разминаваше с нея в трапезарията, Киарета свеждаше очи към земята, за да не срещне погледа на жената, която притежаваше някъде в тялото си огромно тайно място, способно да приютява такъв глас.

Микиелина приближи към Киарета. Куцаше, беше се родила с деформирано бедро.

— Ела до лампата да видя дали те познавам — привика я. — Огледа онова, което се виждаше изпод шапката и качулката. — Виждала съм те в трапезарията — усмихна се Микиелина. — Много красиво момиченце със сини очи и добър апетит.