Иван Ефремов - Атинянката Таис

Предизвикателният загар на Таис, който някога поразяваше атинските кокетки, избледня в Египет, медната ѝ кожа бе станала по-светла. Едва позлатената от слънце Хезиона изглеждаше прелестна дори редом със знаменитата хетера. Краката ѝ, също така силни както на Таис, щяха да изглеждат прекалено яки, ако не бяха така хубаво очертани. Косите и бяха бухнали от вятъра и обрамчваха главата и с богата купчина, твърде тежка за тънката девическа шия. Хезиона наистина бе навела глава встрани. Дълбоки сенки, скрили големите ѝ очи, придаваха на моминското лице израз на морна печал. Тя бе опряла едната си ръка в дълбоката извивка на бедрото, а с другата изтърсваше от тялото си пясъка с бавни, плавни, галещи движения. Лек полъх на крайбрежния вятър отхвърли косата на Хезиона върху челото и тя, потреперила от студ, вдигна глава. Изведнъж се смути и закривайки се с косите си, избяга зад съмнителната защита на високите снопчета суха трева.

Неарх почувствува странно усещане на жал и влечение към трагичната, нежна и пламенна Хезиона. На него, изгнаник и заложник от детинство, тази девойка, у която се долавяше чувствителна, светла душа, му се видя близка и родна. Таис отгатна по блясъка на очите впечатленията на критянина и тихо продума, обличайки се:

— Не бързай, мореплавателю, и тя ще ти бъде добра другарка!

— Няма да бързам. Разбирам, че тя трябва да се пробуди. А ти ще ми дадеш ли Хезиона?

— Как мога да не я дам? Тя не е робиня, а свободна и образована жена. Аз я обичам и ще се радвам на щастието ѝ. Само че ти внимавай. Една невярна стъпка и… ти имаш работа не с обикновена съдба и не ще я вземеш като другите.

— А ти ще ми помогнеш ли?

— Преди всичко няма да преча.

Неарх привлече към себе си Таис и я целуна по оголеното рамо.

— Не бързай с благодарностите си — засмя се Таис и припомнила си нещо, леко отблъсна Неарх.

Тя извика Хезиона, с рязко движение разтвори гривната на лявата ѝ ръка, знак, че е робиня, смъкна я и я хвърли в морето. Тиванката не успя нищо да каже, а Неарх трикратно изпляска с ръце, изразявайки одобрение.

Те преминаха през пролива по посока на високия стълб, който отбелязваше мястото на бъдещия вълнолом, и на западния край на пролива намериха още останки от критски постройки.

Неарх каза, че много пъти вече го учудва верният усет на Александър. Градът построен така солидно преди хилядолетия, разбира се, е бил важно пристанище по търговския път на великата критска морска държава. А сега ще послужи и за държавата на сина на Филип.

Таис гостува в бъдещата Александрия до новолуние, плувайки в морето и във ветровити дни. Пристигна част от македонския отряд, който бе придружавал Александър в оазиса на Амон. За учудване на всички Александър тръгнал от оазиса направо за Мемфис — труден и опасен път през Либийската пустиня. С него останали Птолемей, Хефестион и братът на кърмачката на Александър — Клейт, по прякор Черния, гигант с невероятна сила. Походът към светилището на Амон през зимата не бе чак толкова труден — вода намираха във всяка голяма падина. Пътят на изток към Мемфис бе по-опасен и труден. Грамадните пясъчни планини сякаш димяха и се придвижваха от вятъра, като препречваха целия път от четири хиляди стадии с непрекъснато редуване на вериги от пясъчни хълмове.

Неизвестно защо Александър се бе решил на този подвиг, който нямаше какво да прибави към неговата слава.

Неарх сви рамене:

— А аз го разбирам.

— А пък аз не. Обясни ми.

— Александър трябва да навлезе дълбоко в Азия след Дарий през пустини и степи изпълнени със зной. Той иска да изпита себе си и да се закали.

— А какво е казал оракулът на Амон?

— Никой нищо не знае. Жреците на оракула и гарамантите, пазители на дъба, посрещнали Александър с най-големи почести. Сутринта той влязъл в храма сам, а придружаващите го чакали целия ден и цялата нощ. На разсъмване Александър напуснал убежището на Амон, казвайки, че е научил от бога всичко, което е искал и от което се нуждаел.

— Какво да правим сега?

— Ще отплуваме за Мемфис. Още днес. Или ти искаш още да постоиш край морето?

— Не! Затъжих се за Салмаах.

И отново се проточиха безкрайните равнини на Делтата, които след чистия простор на морето изглеждаха още по-печални. Критянинът пак разказваше за походите на Александър. Само че сега Таис често отиваше на носа на палубата и го оставяше с тиванката. Тя забеляза, че погледите на Хезиона към Неарх стават все по-нежни и по-мечтателни. Една вечер Хезиона се промъкна тихичко в общата им каюта, където Таис се бе усамотила по-рано и лежеше, без да спи. Усетила, че девойката едва сдържа смеха си, Таис запита какво се е случило.