Иван Ефремов - Атинянката Таис

— О, да! — изтръгна се от Хезиона.

Неарх втренчи поглед в нея и продължи:

— Същата участ имаха Милет и Халикарнас, да не споменавам вече за Газа. Съпротивата вбесява Александър, той се разпорежда с противника като дивак и забравя всичките си красиви думи за равенство между хората от Азия и от Елада. Струва ми се, че мъжеството и безстрашието заслужават поне уважение. Та мъжество притежават най-добрите. Как е възможно да се убиват мъжествените и смелите, а да се оставят да живеят само слабите духом и телом? Нито един добър стопанин-скотовъдец не ще постъпи така с животните си, а камо ли с хората.

— В тази диващина има още по-лоша страна — внезапно, силно почервеняла, каза Хезиона, — между избиваните и продаваните като добитък има хора, които са съвсем неповторими: художници, лекари, философи, певци, артисти. Всеки полис, град-държава, се слави със своите майстори, с успехите си в създаване на прекрасното, в науката и занаятите. Нужно ли е да те уверявам, че за всичко това са необходими векове за постепенно усъвършенствуване, дори хилядолетия, както е в Египет, Елада и в загиналия Крит. Унищожавайки един град — малко островче с всички носители на изкуството и знанието, ние ограбваме сами себе си и цялата Ойкумене, лишаваме се от създадената през вековете мъдрост и красота…

Вдигнал вежди, Неарх помисли и енергично закима глава в знак на съгласие.

— Кажи, опитал ли си да говориш за това с Александър? — запита Таис.

— Опитвах. Отначало ме слушаше, защото знае, че аз въобще рядко говоря, и то само за важни неща.

— А после?

— Забравяше всичко, щом го обземеше Ахилесова ярост. Той не прилича на Филип, а много повече на майка си Олимпиада.

— Каква е била тя?

— Защо била? Тя е жива — попрехвърлила четиридесетте и е както преди красива — с особена, малко дива красота. Знаеш ли, че тя е царска дъщеря от древен род от планинската Тимфея, сираче, посветена на Диойис, станала негова жрица и, разбира се, менада.

— Значи, тя изпада в лудешки екстаз? И Александър е наследил тази ѝ способност. Сега по-добре разбирам необяснимото му поведение.

— Сигурно е така! Той изпада в буйство, когато се натъкне на съпротива било при сблъскване с врага, било при спор с приятели. Опитва се да преодолее препятствието с буен устрем, без да щади нито своя живот, нито чуждия, не зачита достойнството на човека, за което в спокойни минути много често говори, възразявайки на своя учител Аристотел.

— Така става с хора, на които много им върви, с любимците на Тюхе, съдбата — замислено каза Таис.

Събеседниците дълго мълчаха, заслушани в ромона на водата под веслата на кормилото.

Корабът се движеше с опънати платна. Постоянният източен вятър ускоряваше пътуването. Тъжният вик на говедарите и ревът на магаретата долитаха отдалече. Докъдето стигаше погледът, се простираха храсталаци донакс — камъши, вълнуващи се от вятъра като кафеникаво-зелено море. По-близо до бреговете на каналите и пресъхналите ръкави растяха тръстики с кичести съцветия, трептящи в такт с течението.

— А тази, най-красивата от всички, жената на Дарий, ти виждал ли си я? — неочаквано запита хетерата.

— Виждал съм я. Тя е много красива.

— По-хубава ли е от мен? И… от Егесихора?

— Съвсем не. Висока, тънка. Мрачни черни очи под широки черни вежди. Голяма уста с тънки устни, малко хлътнали страни, дълга шия, краката — не можеш да ги видиш от тяхното плътно облекло. И черни коси, тънки като змии — ето ти целия ѝ образ. Според мене къде-къде по-зле от тебе или… — погледът на Неарх се спря върху тиванката, обляна от гъста руменина — от Хезиона.

«Родената от змия» скри лице в шепи, а Таис весело скочи, прегърна Неарх и го целуна под очите, избягвайки острата брада.

— Ти заслужаваш награда. Ще танцувам за теб. Извикай музикантката. Струва ми се, че тук има флейтистка, а с китарата ще се справи Хезиона.

Неарх и всички спътници бяха във възторг от неочакваното представление, защото за елините, финикийците и египтяните няма по-голямо удоволствие в живота от танците на красиви жени.

… Тихите «алкионови» дни свършиха с настъпването на зимното слънцестоене, но времето бе спокойно и тогава, когато корабът на Неарх излезе из ръкава на Нил и тръгна покрай брега на морето към запад, гонен от постоянен източен вятър. Двамата сръчни кормчии не се откъсваха от рулевите весла. В тази широка ивица жълтеникава вода, размътена от налитащия прибой, плитчините често изменяха местоположението си. В разводнения пясък, примесен с нилска тиня, дъното на кораба можеше да затъне в плитчините така, че никакви усилия на гребците и на платната не биха могли да придвижат пленения кораб. Затова през нощта кормчиите не смееха да плават и спираха в малки заливи.