Иван Ефремов - Атинянката Таис

Мемфис бе обзет от празнично настроение. Хората приветствуваха младия «фараон» Александър, възхищаваха се от красотата, силата, чувството за превъзходство и власт, които се излъчваха от обоготворения пълководец.

Както винаги народът се надяваше на големи промени в своята съдба, които трябваше да изменят тъжния му живот само с един замах от новия цар, открай време се надяваха на по-добро и не разбираха, че ходът на историята е бавен и труден. Нищо не можеше да се измени към по-добро за тези хора, които сега живееха. Само военни бедствия, погроми, пожари и наводнения връхлитаха вечно сивото съществуване на човешките маси със зашеметяваща изненада. Опитът на историята съществуваше само за мъдреците.

Сред тези, които приветствуваха победоносните македонци и елини, имаше не малко подобни на Таис, весели зрънца от живота, с тяло и мускули като от бронз, с корава душа, които се считаха господари на Ойкумене.

— Ще ми помогнеш ли, Хезиона? — запита хетерата един ден преди симпозиума, уреждан от Александър за високопоставените от Мемфис в така наричаните Южни градини.

— Ти си много храбра, щом като искаш да излезеш пред такава сбирщина от хора. Дали Салмаах няма да се уплаши?

Таис лениво се протегна и извади флакон от мътно старинно стъкло. От него изсипа в мъничка чашка капчица въззелен, неприятно миришещ прашец.

— Ще го сложа във вода и ще напоя утре Салмаах. Необходимо е съвсем мъничко от тази азиатска трева, за да може човек или животно да смъкнат от себе си веригите на стеснителност или страх. Сложиш ли малко повече, тялото ще бъде подвластно на сърцето и понеже нямам опит, ще ѝ дам само една капчица.

От напълнените със смола каменни съдове, сложени върху колони, пламъкът се изтръгваше в тъмното небе на лъкатушни димни ивици. Дълбок навес закриваше събралите се от северния вятър. По гладките плочи на двора музиканти и гръцки хор с артисти изпълняваха «Трагедия» («Песен на козли») — откъс от приключенията на Дионис по време на неговото индийско пътешествие. Александър много обичаше тази легенда.

Великият победител се бе излегнал, обкръжен от своите приближени, пийнали и надменни. Само Неарх и Леонтиск бяха седнали малко настрана, заслушани във великолепната тиноска певица. Висока, с черен като нощ пеплос, тя приличаше на Хеката. Само че вместо мрачни кучета, спътници на богинята, две весели разголени, както се полагаше, флейтистки акомпанираха на ниския ѝ глас, на чиято сила можеха да завидят и военачалниците. Широко разливащата се песен измиваше като морето човешките огорчения, караше ги да бъдат по-спокойни, по-внимателни и по-добри.

Задумкаха барабани. Ритъмът се изостри от ситните удари на дървените палки. Роба разпалиха кадилници, извиващи се ивици от тежък ароматен дим се издигнаха над плочите на импровизираната сцена.

Голи финикийски танцьорки, все слаби, теснобедрени, смугли и с малки гърди, се заизвиваха и завъртяха сред дима на кадилниците. Те бяха шест. Ту се разделяха, ту се хвърляха една срещу друга и дръзко, грубо и недвусмислено изобразяваха бясно овладяло ги желание. Жертви на богинята Котито, обладани от една цел — по-бързо да се освободят от нейната тежка власт.

Прегракнали одобрителни викове се понесоха от всички страни. Само Александър и начумереният Черен Клейт не изразиха възхищение. Неарх и Леонтиск също останаха спокойни. Роби поднесоха на всички нови чаши вино. Угаснаха кадилниците, телата на танцьорките блестяха от пот, пронизителните ситни удари замлъкнаха. Под замиращите удари на барабаните финикийките се скриха.

Веднага, без никакво прекъсване, пред дворцовата сцена се спусна завеса от съвсем тънка сребриста тъкан, опъната от единия факелен стълб до другия. Зад нея поставиха големи огледала от посребрени листове мед, отразяващи ярката светлина на големи маслени лампиони.

Звъннаха струни, провлачено запяха флейтите и нови осем голи девойки се появиха в светлата ивица от огледалата зад завесата. Всички бяха нисички, яки и пълногръди. Косите им не се мятаха като тънки змии по рамената им като на финикийките, а бяха късо остригани като на митичните амазонки. Малките крака стъпваха дружно в едно общо движение. Тесалийките бяха дъщери на древна страна на магьосници и техният танц изглеждаше като магическо действие, като тайна мистерия.

Полюляващата се сребриста тъкан отделяше като в омара танцуващите от полумрака под навеса на пируващите. Гъвкавите тела на тесалийките се подчиняваха на друг музикално-напевен ритъм. Танцът бе широк, плавен и във все повече ускоряващото се темпо младите танцьорки, не по-малко буйни от финикийките, като че ли се носеха из просторните тесалийски равнини, пресичани от препускащи коне. Зрителите оцениха полето на тяхната фантазия, гледаха смълчани, обхванати от чувства на тиноестезис — възприятия със сърцето, което за елините олицетворява душата. Леонтиск, натъжен от нещо, се наведе към Неарх и тихичко каза: