Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Само хора, които са на ниско равнище в своята вяра, имат нужда от кървави жертви, за да омилостивяват боговете и съдбата, защото поставят своите богове на едно ниво със себе си и дори с хищните зверове. Това е наследство от мрачни времена, обичаи на диви ловци. Не го прави, по-добре дай парите за някакво полезно дело. Аз ще приема безкръвната жертва, за да продължа да насочвам тук младите търсачи на истина по правилни пътища.

— А Нейт?

— Нима на богинята не са по-мили няколко насочени в истинско знание хора, отколкото неразумни животни, които реват под удара на ножа, проливайки кръв?

— Тогава защо се изпълняват тези обреди с жертви?

Старецът слабо се усмихна, озърна се наоколо и след като се убеди, че няма странични хора, каза:

— Глупави и самонадеяни философи от други вери неведнъж са ни задавали убийствени, както им се струвало, въпроси. Ако вашият бог е всемогъщ, то защо той мисли, че хората са глупави? Ако е всезнаещ, защо са му храмове, жреци и обреди? И още много подобни неща.

— И какъв е отговорът на това? — развълнувано запита Таис.

— Един бог, който се занимава с всички хорски работи и прилича на човек, е само въображение на хора, които нямат достатъчно силна фантазия. Той им е необходим за нивото на тяхната вяра, като необходимо място за съсредоточаване и молитва, а жреците — като посредници. Милиони хора още се нуждаят от религия, иначе те ще изгубят изобщо всякаква вяра и следователно морална опора, без която не може да съществуват нито държави, нито градове. Ето защо, докато хората са все още невежи, ние спазваме древните вярвания, макар лично да сме се избавили от предразсъдъци и суеверия. Малцина още дори от мъдрите управители знаят, че нравствеността на народа, неговото възпитаване в достойнство и уважение към прадедите, към труда и красотата е много по-важно от всичко друго за съдбата на хората и държавите. По-важно от бойните машини, слоновете, от войниците с брони, от корабите с пет реда весла… Всичко това се руши, когато нравствеността и възпитанието на народа е в упадък. И малки, и големи хора се отдават на пиянство и диви развлечения. Във виното се удавя вярата, честта и достойнството, загива любовта към родината и към традициите на собствените прадеди. Така е погинало не едно царство в Месопотамия, Персия, надвисва гибел и над Египет, над Елада, над Картаген и над новия, страшен със своите легиони Рим. Главното, което съставя сигурността на човека, не е оръжието, не е войната, а нравствеността, законите на поведение между другите хора и сред целия народ.

— Ти, отче, спомена и Елада?

— Да, царице. Знам, че ти си елинка, но нима не си забелязала, че колкото по-ниско пада нравствеността и достойнството у народа, толкова по-силно се стреми той да доказва своето превъзходство пред другите, като ги унижава? Даже такива велики учени като Аристотел постигнаха големи успехи в тази долна работа — толкова дълбоко е проникнала отровата…

— Александър винаги се е противопоставял на Аристотел — възрази Таис.

— И хвала му за това! Недей се поддава бързо на огорчения, сега вече идеите за равенство и обединение идват да заменят дивото разногласие между народите.

— Знам и за стоиците, отче.

— Има и по-древни учители. Ти ще си спомниш за тях, когато се размислиш на свобода.

— А нашите прекрасни богове… — понечи да каже атинянката.

Жрецът предупредително вдигна ръка.

— Аз не говоря за твоите олимпийци, които по-рано са ни били чужди, макар в последно време вярванията на Елада и Египет да започнаха да се сливат в общи божества. Не ги засягай и ти. Разбирането на нещата изисква много години размисъл и пречупване на предишните чувства, а привързаността ще причини само едно — изгубване на вярата в живота у човека и в бъдещето. Бъди предпазлива!

Таис целуна ръката на стария жрец и се върна при колесницата, която я чакаше.

Приготовленията за отпътуването останаха незабелязани. И все пак в Александрия до царя и съпруга достигнаха слухове за заминаването на царицата. Заедно с Таис напускаше Мемфис и добре уредилото се тук семейство на Ройкос. Напускаше го без съжаление, защото главата на семейството и по-възрастната жена не можеха да се отделят от господарката, а финикийката се стремеше към морето. Заминаваше и дойката на Ирана — млада полуелинка, полулибийка, достатъчно образована. Тя не беше робиня, но беше се привързала към момиченцето и беше хвърлила око на по-големия син на Ройкос. Преди заминаването Таис поведе слабата още Ерис на разходка сред цъфтящите лотоси. Лодката безшумно се плъзгаше по широкия проток — езеро и с шумолене се вмъкваше сред храсти със синкави цветове и едри дебели листа. Някога много отдавна тук пак така цъфтяха лотоси и те плаваха на лодка заедно с Менедем. Та нима нейната царска привилегия — разкошната позлатена лодка, навесът на ивици срещу слънце, обучените нубийски роби-гребци са нещо по-добро и по-приятно? Съвсем не! Младежите, които се стремят към високо положение, не знаят цената, която ще заплатят. Не допускат, че младостта свършва и ще дойде време, когато ще бъдат готови да дадат всичко припечелено, само да върнат щастливите минути на техния външно прост, а душевно дълбок живот и преживелиците на младостта! Може ли да се случи властта и богатствата да ги заслепят и да забравят всичко минало? Изглежда, че така става за много хора, нека и те бъдат щастливи! А за нея сега няма по-голяма радост от тази да гледа оживеното отслабнало лице на Ерис, което съзерцава околната красота, да вижда и да слуша как се радва малката Ирана… Прощаването с Египет ще остане в паметта ѝ като нещо прекрасно.