Иван Ефремов - Атинянката Таис

Макар и да пазеха в тайна деня на заминаването и да бяха избрали ранен час, грамадна тълпа мемфисци дойдоха да изпратят Таис. Искрено огорчените хора я молеха да се върне по-скоро, във водата и върху кораба летяха стотици венци от свещения лотос, чиито цветове се разрешаваше да бъдат късани само при такива изключителни случаи. Тихо се откъсна корабът, плеснаха веслата, скриха се зад кърмата къщите, храмовете, а после и пирамидите. Никога вече Таис не ще види странния старинен град, който погълна толкова нейни чувства и години от живота ѝ. Не ще посети убежището на философите — храма «Нейт». И пак «тон айона» — завинаги!

Александрия порази Таис с бързината, с която се изграждаше. През тези няколко години, които тя преживя без да напуска Мемфис, градът беше станал по-голям от древната столица на Египет, беше придобил великолепна крайбрежна улица, вечерно време изпълнена с шумна весела тълпа. Множество съдове се полюшкваха в пристанището, а по-надалече над морето се издигаше подставката на исполинския маяк, издигнат на Фарос. Градът не беше египетски. Таис откри в него голяма прилика с Атина, вероятно нарочна, а не случайна. Дори една стена, прилична на Керамик, отделяше аматунтската част на града от къщичките в Ракотис. На нея също така пишеха покани до известни хетери, както в Атина, Коринт и Клазомене. Музейонът и Библиотеката Птолемей беше строил по-бързо от другите съоръжения и те се издигаха над покривите, привличайки погледа с белия камък и величаво простата си архитектура. Палми, кедри, кипариси и явори се извисяваха в градините и около къщите, розови храсти бяха изпълнили склоновете на високата част на града. А най-красиво от всичко беше искрящото със синевината си море. В простора на неговите шумящи вълни се разсейваше умората от еднообразието на последните години и тревогата, породена от неизвестния бъдещ живот. Сега тя никога вече няма да се раздели с морето! Сдържайки желанието си веднага да се хвърли в зелената край брега вода, тя се отдалечи от морето до хълма с гробницата на Александър. Таис беше свалила всички знаци на царско достойнство. И въпреки това минувачите се взираха в тази невисока жена с необикновено чисто и гладко лице, чиито правилни черти учудваха даже тук, в една страна, където не бяха рядкост красивите, добре очертани лица, характерни за древните народи на Изтока и Елада. Нещо в походката, в меднооцветения загар, дълбочината на огромните очи, във фигурата, която се очертаваше през хитона от съвсем тънка египетска вълна, караше минувачите да я изпращат с очи. След нея малко по-назад накуцваше Ройкос, рамо до рамо с големия си син, въоръжени и бдителни, дали клетва на Ерис да не се озъртат настрана.

Както и преди няколко години, атинянката се приближи до изкуствена могила от морски камъчета, споени с вар, облицована с плочи от сив сиенски гранит. В преддверието от тежки блокове стоеше стража от декеархи със стотник (лохагос) начело. Бронзовите врати биха издържали удара и на най-тежката обсадна машина. При предишното посещение Птолемей бе показал на Таис остроумното съоръжение. Достатъчно беше да се подкопаят опорите и огромната маса камъчета щеше да рухне отгоре и да скрие гроба. За една нощ беше възможно да бъде залят със смес от вар и яйчен белтък и да бъде покрит с предварително подготвени плочи. Таис показа на лохагоса пръстена си с царски печат и той ниско ѝ се поклони. Десет воина открехнаха бронзовата врата, запалиха светилници. В центъра на гробницата беше изправен златният, добре познат на атинянката саркофаг, украсен с барелефи. Както и по-рано, сърцето ѝ се сви от мъка. Тя взе каната с черно вино и флакона със скъпоценно масло, донесени от Ройкос, извърши възлияние в чест на сянката на великия пълководец и се вцепени в странно, подобно на сън, състояние. Причуваше ѝ се шумолене на бързо летящи птици, плясък на вълни, глух тътен, сякаш далечен тропот на хиляди коне. Сред тези призрачни звукове на Таис ѝ се стори, че властният, дочут само от сърцето ѝ глас на Александър ѝ каза една единствена дума: «Връщай се!»

Връщай се, но къде? В родните брегове на Елада ли, в Мемфис или тук в Александрия? Златото на саркофага отговаряше само със студа на докосването. Не успяваше да съсредоточи мислите фигури на миналото. Тя хвърли прощален поглед върху златните фигури на барелефите, излезе и се спусна надолу от могилата, без нито веднъж да се обърне. Изпитаното за първи път в храма «Ериду» чувство на освобождение се затвърди окончателно. Тя изпълни последния си дълг, това беше последното, което тормозеше нейното съзнание с нещо незавършено…