Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Имаш пред вид преклонението пред жената ли?

— В никакъв случай. Това е естествена дан на красотата и на Ерос. Говоря за раболепието пред царете, пълководците, в чиито ръце се намират, без значение дали за дълго или за миг, човешките съдбини.

— Имаш пред вид Александър, нали?

— Представи си за минутка човек, пред когото се прекланят милиони хора — най-различни: честни и измамници, благородни и робски души, храбреци и страхливци. Действително трябва да притежаваш божествена сила, за да не се пречупиш и да не измениш на собствените си мечти.

— Да измениш на съдбата си?

— У всички народи предателят на собствената си страна заслужава смърт. Но защо хората не виждат предателите на собствената си душа? Че такива изменници не притежават вече честност. За нищо не можеш да разчиташ на такъв човек. Той ще върви от лошо към по-лошо, а вътре в него злото ще нараства. Който не е честен спрямо най-големите неща, скоро ще загуби всякакво достойнство. Много са говорили за моята честност. Аз наистина се стремя да бъда постоянно честен, никога не разгласявам тайни и не търся да узная онова, което не искат да ми кажат. Голямото престъпление израства от редица дребни грешки и простъпки, а голямото достойнство, равно на боговете, се поражда от неизброими постъпки на сдържаност и обуздаване на собствената си личност.

— И ти мислиш…

— Преценявай само сама себе си, а това е много трудно, пък за оценката на големите, още повече на великите хора, предостави въпроса на времето и на народа. Не е достатъчно да постъпваш правилно, трябва още да различиш времето, когато следва да постъпиш така. Не можеше да се качиш на лодка, която вече е отплавала край нас, нито на онази, която още не е пристигнала. Да знаеш как да постъпиш е половината от работата, другата половина — да знаеш времето, кога да направиш постъпката. За всяко нещо в света има подходящо време, но най-често хората го пропускат.

— И Александър ли го е пропуснал?

— Не, аз подозирам, че твърде рано е извършил своето. Но ти пак ме караш да давам преценка за оногова, който най-много от всичко на света те интересува. Иди да спиш!

Таис го послуша. Тя разказа на Ерис как жреците на храма Ериду имат намерение да избият от сърцето на Ехефил неговата безумна любов към нея. Черната жрица не изрази нито радост, нито огорчение. Таис се опита да се постави на нейно място. Тя би била мъничко натъжена от загубата на един макар и нелюбим, но все пак голям и предан поклонник. Ала Ерис мислеше само за Нагини, повелителната на змията. Невъзмутимата ѝ душа беше смутена от страшния обред с такава грамадна и отровна змия, за каквато тя даже не бе чувала. Още щом затвореше очи, преди да заспи, и съвсем ярко, сякаш в редица бронзови статуи се изправяше пред нея младата индийка и колосалната змия в смъртоносния танц…

Бяха изминали няколко дни от техния престой в храма Ериду, когато задуха горещ западен вятър. Таис спеше лошо в знойната нощ. Вятърът от Сирийската пустиня шумеше отегчително еднообразно и свиреше през многобройните отвори и прозорчета по таваните на храма, носеше със себе си отмала за телата и потискаше душата. Той продължи и през следващото денонощие, без да се засилва и без да утихва. Меланхолия обзе атинянката. Нейното съществуване започна да ѝ изглежда безцелно: споменът за загиналите, дълбоко погребаната любов, продължителното очакване на Птолемей, ролята на стопанка на голяма къща и пазителка на общите богатства, фактически на част от награбените през войната съкровища. Тя можеше да умножи съкровищата, но защо? Тя можеше… какво ли не можеше, и винаги пред нея се изпречваше въпросът «защо?». Дали беше се уморила от своя постоянен устрем, с който се залавяше за всяко нещо, от изблика на силни чувства? Може би тя неусетно беше застаряла и вече не можеше да се увлича пламенно както по-рано, да препуска презглава, да сдържа сълзите си на възхита при среща с прекрасното, да слуша със затаен дъх разкази и песни?

Дори Ерис заприлича на атинянката. И двете се излежаваха голи върху кожените възглавници, подложили кръстосани ръце под главите си и вперили безмълвно поглед в боядисаната в синьо стена.

Лизип се бе спотаил дълбоко някъде в храма, а Ехефил бяха отвели «да му избият любовта», както грубовато се бе изразил учителят.

Бяха изминали няколко дни. Или цял месец? За Таис обикновеното пресмятане на времето беше престанало да важи. Много нещо, свързано с него от миналото, настоящето и бъдещето, беше загубило значение. В уравновесеното сърце на Таис се беше смесило всичко това еднакво спокойно, без тъга и увлечение, копнежи по радост, парещи спомени и съжаления по несбъднатото…