Иван Ефремов - Атинянката Таис

От скрита между слоновете врата влязоха две момичета с еднакви металически украшения върху смуглите тела с гладка кожа, широки пояси от злато, косо препасани, огърлици, гривни на краката, обеци с големи халки и искрящи с едри рубини диадеми върху късите им твърди коси. Неподвижните им като маски лица с много дръпнати и тесни очи, къси носове и широки уста с дебели устни си приличаха като близнаци. Приличаха си и телата на двете момичета със странни фигури. Тесни рамена, тънки ръце, малки, дръзки вирнати гърди; тънък стан. Тази почти моминска нежност беше в пълен контраст с долната половина на тялото: масивна, с широки и дебели бедра, силни крака, която малко оставаше да се превърне в тромава мощ.

Таис изказа съмнение дали могат да танцуват.

— Жени с малък ръст винаги са много по-гъвкави, отколкото онези, които приличат на величествени статуи. Съвсем не познавам тези народи от далечните източни планини и степи, където не са прониквали крачещите скитници на Александър.

Къса заповед и едно от момичетата седна на пода, кръстосало крака, и ритмично запляска ръце, звънтейки с гривните, които блестяха под светлината на факлите. Другата започна танц толкова изразително, колкото може да го стори талант, обработен с много години обучение. За разлика от танците на Запад краката вземаха слабо участие в движенията, докато ръцете, главата, тялото извършваха поразително изящни извивания, пръстите се разперваха като цветя.

Таис избухна в одобрителни ръкопляскания. Танцьорките спряха и по знак на жреца изчезнаха.

— Те са много странни, тези девойки — каза Таис, — ала аз не чувствувам очарованието им. Липсва хармония, подобието на Харити.

— А аз го чувствувам! — внезапно каза мълчалият през цялото време Лизип. — Да, така е. Мъжът знае, че у тези жени са обединени двете противоположни сили на Ерос.

— И ти приемаш това, учителю? — усъмни се Таис. — Защо тогава винаги спазваш съвършенството в своето изкуство?

— В изкуството на красотата — да — отвърна Лизип, — но законите на Ерос са различни.

— Като че ли разбирам — сви рамене Таис, — и ти мислиш, че и Ехефил е на това мнение?

— Изглежда, че момичетата с дръпнати очи ще го излекуват — усмихна се Лизип.

— И Клеофрад ли щеше да ги хареса? Той толкова се труди с Анадиомена, след като избра мене. Защо?

— Не мога да говоря вместо онзи, който е преминал Реката на Забравата. Лично аз мисля така: ти не си Лилит, а апсара, както наричат те своите небесни хетери. Съдено е само на малцина, които са способни на това, да те обладават и да вземат от теб всичко, което можеш да дадеш. За другите остават само безгранично снизходителните, безумните и пламенни Лилит. Всеки от нас може да бъде техен избраник. Съзнанието, че Лилит са щедри към всички мъже, вълнува сърцата ни и непреодолимо ни влече към тях със спомена от дълбоки векове.

— А според тебе Ерис каква е?

— Само не и Лилит. Тя е немилостива към слабостите и неумолима към непохватността. Ехефил се увлече в носителката на образа. За негово нещастие и статуята, и моделът излязоха едно и също.

— Клеофрад говореше, че е влюбен в мене.

— За него това е още по-лошо, отколкото за Ехефил. Ехефил поне е млад…

— И според тебе аз вече не мога да бъда любима? Благодаря ти, приятелю мой!

— Не се опитвай да ме укоряваш, че се постарах да си обясня твоето настроение. Добре знаеш, че само да пожелаеш, всеки ще падне в краката ти. Този жрец, много познал и много превъзмогнал, е сразен от тебе. Колко просто с това за такава като тебе! Само няколко погледа и пози. Напразно — ти няма да му отговориш като Лилит. У тебе е останало като забито острие на копие изпитано от тебе достойно за апсара чувство. Предполагам, че си била любима на Александър и си му отдала всичката сила на Ерос!

Таис цялата се изчерви.

— Ами Птолемей?

— Ти му роди син — значи, неговият Ерос към тебе е по-силен, отколкото твоят към него, иначе би се родила дъщеря.

— Ами ако е еднакъв?

— Не знам тогава. Може да бъде и така, и иначе… Нашите домакини учтиво изчакват да си идем.

Благодариха на жреците, повторно помолиха за Ехефил и тръгнаха през тъмния храм към своите килии. Четири запалени в преддверието факли бележеха времето, останало до разсъмване.

— Благодаря ти, Лизип. Когато съм с теб, не се страхувам, че ще извърша глупости — каза Таис на раздяла, — твоята мъдрост…

— Мъдростта, атинянке, не е много приятна за нейния собственик. Малко са мъдрите хора. Мъдростта се натрупва постепенно у онези, които не се увличат от похвали и отхвърлят лъжата. Минават години и ти изведнъж откриваш, че ти липсват предишните желания и не разбираш своето място в живота. Настъпва самоограничаване, предпазливост в действието, предвиждане на последиците ѝ ти си станал мъдър. Това не е щастие по твоето поетично разбиране, съвсем не е. Хората се лекуват от тревога и гняв с песен и танци, без нищо да знаят за тяхната същина. Не трябва много да разискваме за опознаването на боговете и хората, защото мълчанието е истинският език на мъдростта. Това много добре го разбират откровените сърца. И никак не е мъдро да казваш истината на хора, които предпочитат чудеса и успехи по най-кратки пътища, каквито не съществуват, а има само постепенно изкачване. Но ето какво ще ти кажа като най-голяма мъдрост: за тогова, към когото е насочено, преклонението е най-бързата поквара.