Иван Ефремов - Атинянката Таис

В дъното ѝ смътно просветваше цепнатина, явно там имаше тесен проход на светло. Известно време жрицата пееше под акомпанимента на флейтите, много дълго, както се стори на Таис в напрегнато очакване на нещо страшно. Изведнъж тъмнокожата жена се наведе и остави чашата зад прага на вратата. Флейтистките млъкнаха. Дочу се ясно шумолене от плъзгането на тежко тяло по каменния под. От тъмнината на пещерата се подаде плоска глава с много широк врат. Две ясни с пурпурен оттенък очи остро изгледаха всички, както се стори на Таис. Главата с квадратни люспи като на брониран нагръдник на воин се потопи в млякото. Жрицата я повика с мелодичен съскащ звук. В подземието изпълзя гигантска змия двадесет лакти дълга с възчернозелен гръб, тук-таме по-долу отстрани наситен сиво-зелен цвят. Смелата атинянка почувствува студенина по гърба си, напипа ръката на Ерис и тя и отвърна с тревожно стискаме на пръстите.

Змията се сви на кръгове, устремила безжалостен и безстрашен поглед в жрицата, която почтително ѝ се поклони. Продължавайки песента, тя вдигна високо над главата си ръце със събрани длани и като се издигна на пръсти, започна да се люлее и извива върху тясно сбраните си крака, като пазеше удивително равновесие. Клатушкането зачестяваше; Грамадната змия се размърда по пода в такт с него, извиваше се и се изправи така, че главата ѝ достигна до прическата на жрицата. Едва сега Таис видя заплетени в косите на момичето три превръзки с редици блестящи полирани острия. Змията се клатушкаше в такт с жрицата и бавно приближаваше. Внезапно жрицата протегна дясната си ръка и помилва чудовището по главата, като неусетно бързо отскочи от разтворената муцуна, която удари на мястото, където за частица от секундата преди това беше лицето на жрицата.

Клатушкането и песента отново започнаха, жрицата пристъпваше боса красиво и отмерено като танцьорка и се приближаваше към змията. Издебнала момента, тя хвана с две ръце главата ѝ, целуна я и пак отскочи. Змията се спускаше с неуловима за окото бързина, но винаги повелителката ѝ точно долавяше нейното намерение и още по-бързо отскачаше. Три пъти младата жена целуна змията по главата, непостижимо леко отбягваше нейното ухапване или подлагаше на змията края на престилката си, в който тя забиваше дългите си отровни зъби. Най-сетне раздразнената змия се нави на спирала, нападна девойката, не улучи, замря, заклатушка се и отново се прицели. Жрицата се изви, плесна с отпуснатите си ръце и със светкавичен скок напред за съвсем кратък миг притисна устни към змийската муцуна. Змията удари в същата секунда. Този път тя не спря, а подгони жрицата. Невероятно как успя тя да се изплъзне и да се промъкне зад решетката през тясната врата, навреме отворена и захлопната от четвъртата девойка.

Трясъкът на метала, тъпият удар от тялото на змията и съскането на озверената гадина отекнаха със стихийна сила върху опънатите като струна чувства на Таис.

— Какво ще стане сега? — високо извика тя на атическо наречие и индийците учудено се вторачиха в нея.

Лизип преведе и по-възрастният жрец се усмихна.

— Нищо. Ще си отидем, ще угасим факлите и Наг ще се върне у дома си, в пещерата. Там има пригодена площадка, където той изпълзява да се прилича на слънце. А в това време ще затворят вратата.

— Много ли е отровен? — запита Таис.

— Приближи се до сестра ми — отвърна жрецът.

Почтително и с малко страх атинянката доближи до жената, която стоеше спокойно и без да позира, гледаше любопитно елините. Усетила остра миризма, подобна на смачкан лист чемерика, Таис видя, че престилката на повелителката на змията е залята с жълтозелена течност, която бавно капеше на пода.

— Отрова! — обясни жрецът. — При всяко нападение, готов да ухапе, Наг я изпръсква от зъбите си.

— А силна ли е отровата? — попита Лизип.

— Това е най-голямата и най-отровната змия в Индия. Кон и слон умират за една минута, човек и тигър живеят по-дълго — две минути по ваше време. Тази отрова ще стигне за три десетки хора.

— Опитомена ли е малко? — запита Ерис.

— Невъзможно е да опитомиш Наг! Тази твар не знае благодарност, привързаност, страх, или тревога. Тя е лишена почти от всички чувства, присъщи на животно с топла кръв, и в това отношение прилича на хора от най-долна тълпа. Само необикновеното изкуство на нашата Нагини я спасява от смърт, която я дебне всеки миг.

— Тогава защо прави това? — Таис погледна жрицата, която внимателно сгъваше опръсканата с отрова престилка и сега съвсем приличаше на старинна бронзова статуя със силни форми на жена, привикнала на земеделски труд.