Иван Ефремов - Атинянката Таис

Птолемей пише, че колкото повече се приближават до Индия, толкова по-често срещат дървета, подобни на нашите в Елада. Елите и боровете в планините отвъд Парапамиза са същите, както в планините на Македония, понякога им се струвало, че отново се връщат в родината. Това не може да се обясни…»

Таис завърши писмото, запечата го и заповяда да го отнесат, за да отиде по-скоро в дома на началника на града и ковчежника Харпал, който смени убития Парменион. Четири хиляди и петстотин стадия — не е малко разстоянието, което отделяше Екбатана от Вавилон, но по ангарейни — държавната поща, писмото пътуваше само шест дена.

Уморена от писането (Птолемей постави условия на Таис да не използува опитни писци, които разкриват всички тайни), тя слезе при басейна до стълбата, където Птолемей беше прекарал водата на планински извор, студена дори в горещо време. С весел вик тя се хвърли в подобна на раковина вдлъбнатина, през която, ромолейки, се преливаше зеленикава вода. На нейния вик дотича Ерис, която никога не изпускаше случая да поплиска и след това да разтрие меднокожата си господарка с дебело и твърдо покривало.

Ерис едва бе успяла да хвърли покривалото върху Таис, и дойде пратеник на Лизип. Неизвестно защо великият ваятел викаше Таис и Ерис да го посетят у дома му на другия ден сутринта.

Таис подаде писмото на черната жрица с думите:

— Канят и тебе! Някой иска да направи статуя по твой образ. Отдавна трябваше, чудех се на ваятелите, които макар и веднъж да са те зърнали… Въпреки че лично Лизип и неговите ученици обичат да изобразяват мъже, военни сцени, коне и слабо се интересуват от красотата на жените!

Ерис отстрани ръката на атинянката с писмото.

— Ти си забравила, че аз не мога да чета на твоя език, госпожо. И нима почтеният Лизип също така е забравил, че аз все едно съм длъжна да ида с тебе?

— Наистина, ти винаги ме съпровождаш. Щом като Лизип те споменава в своята покана, значи, че има някаква работа с тебе. Каква? За един скулптор най-важното е ваятелството. Най-много в живота ние, елините, ценим съвършенството на човека, хармонията в неговото развитие, физическо и духовно — калокагатия, както казваме ние. А в изкуството — изобразяването на човека. Затова в нашите градове и храмове има безброй статуи и картини и в яка година се добавят нови. Ти би ли искала да направят статуя на богиня или на нимфа по твой образ?

— Не. По-точно — безразлично ми е. Но ако ти заповядваш…

— Разбира се, ще заповядам. Имай си това на ум, ако ти предложат… и не ме търкай толкова силно! Та аз не съм статуя.

— Ти си най-хубавата статуя на света, госпожо.

— Много ли статуи си виждала? И къде?

— Много. Падна ми се да пътувам още като момиче в свитата на главната жрица.

— Аз нищо не знам за това!

Черната жрица допусна за миг усмивка да освети лицето ѝ.

Александър бе заповядал да построят за Лизип огромно ателие при двореца на персийски велможа, подарен на скулптора за жилище. В стаите с дебели стени от червен камък винаги цареше прохлада, а през зимата трябваше да се отопляват. В полукръгли ниши горяха сухи кедрови цепеници, към които бяха прибавени ароматни клонки тамян, лаванда, розмарин или смирна.

Лизип прие гостите на веранда под висок навес, подпрян от палмови стълбове и преградена с парапет от розов гранит. Верандата се използуваше и за ателие, и за аудитория на учениците, събрали се от Елада, Йония, Кипър и дори от Египет, чиито майстори бяха започнали да възприемат похватите на своите предишни ученици — елините, които преди седем века бяха започнали да се учат от египтяните.

Обикновено присъствуваха философи, богати ценители на изкуството, поети, които черпеха вдъхновение от мъдрите разговори, пътешественици от далечни страни, до които бе стигнала вестта за открития дом на знаменития художник.

Лизип, отдавнашен приятел на атинянката, орфик от висока степен, прегърна Таис през рамената. Като се озърна, той повика със знак застиналата до входа Ерис и мълком ѝ показа широката скамейка, където седяха двама негови ученици. Ерис ги стрелна със светлите си очи и седна на крайчеца, по-далече от веселите млади хора. Те отправяха към нея възхитени и многозначителни погледи, допълнени с жестове. Напразни старания! Със същия успех биха могли да привлекат вниманието на всяка от многото статуи, които украсяваха ателието, къщата и градината на Лизип!

— Да идем, атинянке, ще ти покажа един стар приятел и твой съотечественик, скулптора Клеофрад. Той презира войната, не прави статуи на царе и пълководци, а само на жени и затова не е толкова знаменит, колкото заслужава. Освен това той те познава…