Иван Ефремов - Атинянката Таис

В началото на похода през богатите със зверове гори и степи в покрайнините на Морето на птиците Александър ходел на лов за лъвове, тигри и мечки, поощрявайки другарите си да се борят с могъщите зверове с къси копия. Само Птолемей не вземал участие в дивашките забави, спокойно понасял присмеха на самия Александър. Обаче когато Кратер бил жестоко изпохапан от мечка, Александър прекратил да ходи на лов…»

Таис се умори да пише. Извика Ройкос и му заповяда да приготви конете: Боанергос за нея и Салмаах за Ерис. Черната жрица не си представяше разходките на своята господарка, без тя да я охранява.

— Все пак ще ни се наложи някога да се разделим — упрекваше я Таис, — не може да умрем заедно в един миг.

— Можем! — спокойно отговаряше Ерис. — Аз ще тръгна след теб. — Тя многозначително докосваше кока си.

— А ако ти умреш първа? — запита атинянката.

— Ще те почакам край брега на Реката на смъртта. Ръка за ръка ще тръгнем за царството на Аид. Аз вече съм молила Великата майка да ме остави да чакам из полята на асфоделите.

Таис внимателно разглеждаше тази странна робиня ли, богиня ли, слезнала при смъртните за нейна охрана. Чистото ѝ и строго лице съвсем не изразяваше кръвожадност, смъртна заплаха за враговете, както някога се бе сторило на Таис. Вяра в нещо, което свободомислещата атинянка не познаваше, победа над страха и болката, както някога у девствените жрици на Артемида в Ефес, породили легендата за амазонките. Но те изпадаха в свещеното буйство на менадите, сражавайки се яростно като диви котки. А за Ерис беше характерно изражение, което скулпторите на Атина би трябвало да въплътят в статуята на другарката на тираноубийците, героинята Леена, вместо да я изобразяват като лъвица с отрязан език. Суровото поведение на Ерис очевидно бе само отражение на нейната съсредоточеност и сериозност в честния поглед на нейните кристално чисти сини очи, в леко сключените ѝ вежди, в ясния леко метален звук на гласа ѝ. И само нейната тъмна ножа, коси и устни напомняха, че е дъщеря на Нощта, владееща тъмното знание на Гея-Кибела.

Елините особено почитаха тези свои атлети победители на олимпийските игри, които надвиваха съперниците си с качество, липсващо у простите смъртни — спокойствието дар и белег на боговете.

Поетът казва, че «през всичките си години те са запазвали медено спокойствие, най-голямото от техните високи постижения. Няма нищо по-високо от това благородство, украсяващо всеки изминат ден…»

Спокойствието на олимпийски победител отличаваше и Ерис, придавайки особен оттенък на всеки неин жест и дума. И сега Таис с удоволствие гледаше изправената ѝ стойка върху танцуващата, както винаги капризна Салмаах. Внимателно, като крехка милетска ваза предаде робинята сирийка ритащия и писукащ от възторг Леонтиск. Двете жени тръгнаха по павираните улици, избирайки кратките и стръмни надолнища без да обръщат внимание на възторжените погледи на минувачите. Таис и Ерис отдавна бяха свикнали с тях. Действително тази двойка, както на времето Таис и Егесихора, не можеше да не привлече внимание. А на младежите дъхът им секваше и те дълго изпращаха с очи прекрасните ездачки.

След буйно препускане по полето за надбягване, пусто и занемарено, след като се бяха прекратили персийските надбягвания с колесници, още невъзобновени от македонците, Таис се върна успокоена. Тя изми от праха уморения си син, сложи го да спи и отново се зае с писмото вече в друго настроение.

«Александър, писа тя, все повече се откъсва от своите войници и дори от военните си съветници, философите, географите и механиците.

Великият пълководец извърши подвиг, който превъзхожда делата на митическите герои — Херакъл, Тезей и Дионис. Елада винаги е била обърната повече на Изток, отколкото към невежия и див Запад. Тя сякаш се е стремяла чрез вкопчилата се за края на Азия Йония, чрез легендарния Крит към древните изкуства и голямото знание, натрупано в изчезнали царства. Александър широко разтвори вратите на Изтока. Цял поток предприемчиви елини — занаятчии, търговци, художници, учители — нахлу там из свободните или опустошени от войната земи. Македонците, със своите заграбени във войната пари и роби, получиха обширни имоти и се заселиха в много по-плодородни и топли места, отколкото тяхната планинска родина. Новите градове искаха храна, дървен материал и камъни за постройки. Войниците живееха в охолство и забогатяваха. Толкова големи се оказаха завоеванията на страната, че в Елада започнаха да чувствуват недостиг от хора, също както се беше случило преди това в Спарта, която бе дала своите мъже като наемници и беше напълно изтощена от последното си усилие в борбата с Александър. Постепенно цяла Елада ще запустее без хора, устремявайки се в Азия, разпръсквайки се сред голямото множество нейни жители из необятните простори на степите и планините. Ако тръгне така, то в каква Елада ще се върнем ние?…»