Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис се замисли и погъделичка брадичката си с тръстиковия калем:

«… Александър и всички македонци се ожесточиха в тежката война — пишеше по-нататък атинянката в писмото, — взаимните отношения между подчинените и владетеля се обтегнаха както никога. Унизителното покорство на новите съратници направи още по-чувствителен пълководеца. Забравена е някогашната мечта за хомонойа — равенство между хората по разум. Започнаха да доказват божествеността на великия македонец по начини, които повече подхождат за вожд на диво племе, отколкото за владетел на света. Александър, с помощта на персийски съветници, си науми да въведе обичая да лягат пред него на земята, но се натъкна на рязката съпротива на старите си другари. Когато ветераните — пълководци и воини от личната среда на Александър — хетайрите, видяха своя вожд седнал на златния трон с Дълго персийско облекло, с висока тиара на главата, отначало се разсмяха и питаха Александър какъв маскарад или игра е намислил. Калистен, атинският философ, изпратен от Аристотел, изпълнен с ентусиазъм, отначало повярва в божествеността на Александър и започна да пише «Анабазис» — история, която прославя неговите походи. Сега той пръв заяви, че обожествяването никога не е било уместно приживе на който и да било герой, дори и на божи син. Херакъл с неговите извънредно големи подвизи, Дионис, който извършил първия поход в Индия, са били въздигнати като божества едва след смъртта им. През своя земен живот Дионис е бил тиванец, а Херакъл — аргиец. Преклонението пред жив човек, пък макар и син на бога, противоречи на духа на елинизма и не е нищо друго освен варварство.

«Александър не е бог — публично бе заявил философът, — не е син на Зевса от земна жена. Той е най-храбър сред храбрите, най-умен от всички даровити пълководци. Само делата му, божествени по значение, могат да му създадат славата на герой и да го възвеличат до полубожество.»

Александър затаи злоба срещу Калистен. Македонските ветерани поддържаха философа, но той нямаше влиятелни приятели. В края на краищата той и младежите от най-близките прислужници на царя бяха осъдени заради намерението им уж да убият Александър и за още някакви си престъпления. Военачалниците на Александър собственоръчно избиха младежите с камъни, а Калистен оковаха във вериги, поставиха го в клетка и според последните слухове са го обесили в Бактриана. Все пак Александър отмени заповедта да падат пред него. Още преди това, след като отстъпи от Реката на пясъците в Мараканда, Александър много пиеше, стремейки се да облекчи страданията си — болките в главата след удара с камък. В припадък на гняв той уби Черния Клейт, верния възтъп гигант, който два пъти беше спасил живота му, брат на Ланиса, дойката на Александър в Пела. След тежки пристъпи на меланхолия и разкаяние Александър се отправи на атака срещу високата до облаците крепост на Бактриана. Там се ожени за дъщерята на бактрианския велможа Роксана, пленена като военна плячка.

Птолемей писа, че бракът не е смекчил пристъпите на жестокост, които се повтаряли все по-често. Даже и те, най-близките му другари, трябвало да бъдат много внимателни в отношенията си с царя.

Още от началото на своите скитания из източните степи Александър смени шлема с лъвската глава с друг, украсен с крила на голяма птица. Местните жреци уверяваха, че в царя се е вселил Симург — духът на високите хълмове, който слиза на земята в образа на Грифон, за да помогне на хората в техните нещастия.

Не зная с какво е помогнал Александър на жителите в източните степи…»

Таис прекъсна започнатия израз, тихо се засмя и довърши:

«… виждаш ли, попаднала съм под влиянието на Птолемей. Мъдрият воин обича да предсказва нещастия и да изброява миналите бедствия, макар че това никак не пречи на неговата храброст и весел характер. Прекалено весел по въпроса, за жените! В това той действително е равен на Александър в неуморимите си търсения. Впрочем ти го знаеш. Отдавна, още в Египет, му беше предсказала, че ще има много жени, но една от тях ще бъде богиня. Сега тази «богиня» е негова жена и какво повече?

Стига, уморих се да пиша, а и ти ще се умориш да четеш. Идвай тук в Екбатана и ще се набъбрим до насита, ще яздим коне, ще танцуваме. Тук се събраха много поети, философи, художници, музиканти и артисти. Тук е и Лизип със свое ателие и евбеецът Стемлос, прочут със своите статуи на коне, знаменитата певица Аминомена… Много прекрасни хора. В очакване на Александър тук идват много пътешественици от далечни страни на Индия, на Иберия. Идвай, тук ще ти бъде много по-весело, отколкото сама във Вавилон! Няма да страдаме толкова за нашите мъже. Освен бойните и походни трудности те си имат и свой дял щастие. Птолемей писа за необятните равнини, осеяни с ароматен силфий, за вълнуващото зрелище на исполинските снежни планини, които верига след верига, връх след връх преграждат пътя на юг и на изток. За планинските езера, вълшебно сини, бездънни като небето. За невъобразимият простор на степите, където плоските хълмове, увенчани със странни изваяния на плосколики и широкобедрени жени, се издигат в безкрайна редица като вълните на морето между Крит и Египет. И вероятно най-голямо от всичко за тях е чувството за всекидневни промени, очакването на нечувани чудеса през времето, докато се приближават към края на сушата…