Иван Ефремов - Атинянката Таис

Звездното небе сякаш угасна. Никой никога не бе виждал по-черна нощ, обгърнала ослепителната жарава на исполинската клада. Хората гледаха пожара със суеверен ужас, като че ли не ръцете на Александър и мъничката атинянка бяха направили това, а сили от подземния свят и запратените там титани се бяха измъкнали на повърхността на Гея. Жителите на града коленичиха в предчувствие на голяма беда. И наистина нито Александър, нито военачалниците му възпряха войниците, за които пожарът бе сигнал за грабеж. Тълпата смаяни граждани започнаха да се разпръскват, надявайки се да спасят богатствата си от увлечените македонци.

С оглушителен трясък една след друга започнаха да рухват прегради, изхвърляйки цели струи развихрени искри.

Александър трепна, опомни се и пусна ръката на Таис, изтръпнала в здравата длан на царя. Той погледна втренчено хетерата както след речта ѝ в залата и изведнъж извика:

— Махай се!

Таис вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се защити.

— Не! — още по-решително каза царят. — Не завинаги. Аз ще те повикам.

— Няма да ме повикаш! — отвърна Таис.

— Откъде знаеш?

— Ти знаеш своите слабости, побеждаваш ги и това ти дава сила и власт над хората.

— Значи, моята слабост са жените? Никой не ми е казвал това!

— И не е чудно. Твоето сърце не е в жените, а в божественото безумие, устрем към всичко недостижимо и далечно. Нищо по-неуловимо няма в света от женската красота. И ти отбягваш тази безнадеждна борба, която са обречени да водят само поетите и художниците. Красотата се изплъзва както чертата на хоризонта. Ти си избрал хоризонта и ще отидеш там.

— А кога ще се върна?

— Това знаят само мойрите [13] Мойри — богини на съдбата. . Хелиайне, велики царю!

— Моля те, остани засега тук! Само че се пази, не излизай без охрана. Вестта за тази, която е опожарила Персеполис, ще се разнесе по-бързо и по-надалече, отколкото приказката за амазонките.

Без да му отговори, Таис се обърна и бавно пое в тъмнината. На няколко стъпки зад нея нечуто се промъкваше Ерис и се озърташе внимателно.

Планинският вятър, възстуден даже по слънчево пладне лете, подухна лежащия пред Таис пергаментов лист. Тя притисна писмото със златната дръжка на кинжала.

Мисленият образ на другарката и се отдалечи, изчезна в знойната равнина, разпростряла се на изток от седемте стени на Екбатана.

След двегодишно мълчание Хезиона беше изпратила дълго писмо! Вярната другарка на Неарх трябвало да препати много нещо, за да бъде до любимия си. Критянинът бе за завиждане, намерил в тиванката такава любов и търпение. Грандиозните замисли на Александър бяха наложили създаването на голяма флота. Кораби се строяха в устието на Ефрат и на Тигър. Там се разпореждаше новият помощник на Неарх — пъргавият като течно сребро полукритянин-полуфиникиец Онесикрит.

Кедри, черни борове, дъбове и брястове от планините в горното течение на Ефрат и Тигър се спускаха по вода и стигаха до корабостроителниците на Неарх. Хезиона, с присъщия за тиванка епически стил, описваше своите скитания между Вавилон и малките селища на корабостроителите, между оазиси с палми, самотни храмове и бедни селца на рибари, загубени сред море от тръстикови блата.

Мухите — бич на Вавилон и Суза, които на черни рояци гъмжаха по пазарищата, из жилищата и дори в храмовете, бяха нищо в сравнение с бедствието от милиарди хапещи кръвопийци, които на цели облаци се рееха над тихите води. За щастие спасение донасяше често духащият вятър. През останалото време хората прекарваха сред пушеци и Хезиона уверяваше другарката си, че цялата се е опушила и е станала нетленна като египетска мумия.

Таис се озърна. В чистия въздух на Екбатана мухите не създаваха безпокойство. Хезиона би била щастлива в този град, който ще и напомни родната разрушена Тива.

По мраморните плочи на високата тераса звънливо запляскаха боси детски крачета. Синът на Птолемей приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Военачалникът бе убедил Таис да встъпи в официален брак с него, веднага щом македонците се бяха върнали след преследването на Дарий. Куцайки и мърморейки, в края на терасата се появи осакатен тесалиец, който беше останал в Екбатана при Таис като надзирател на къщата и конете, след като тесалийските конници заедно с други елински воини бяха освободени от Александър да се върнат в родината си. Сега Ройкос се грижеше и за момченцето, комуто беше необходима мъжка ръка и сръчност на войник. Не беше се върнал в родината си и началникът на конницата Леонтиск, който беше отишъл на изток заедно с Александър. Таис не обичаше да си спомня за това — раната още я болеше.