Иван Ефремов - Атинянката Таис

Услужливи ръце в миг поставиха тежка скамейка, украсена със слонова кост. Таис скочи на нея, плесна с ръце, приканвайки към внимание. Можеше и да не прави това. Всички очи бяха вперени в нея.

Хетерата започна с благодарствени думи към Александър за поканата, към Птолемей и Леонтиск за помощта през време на пътуването и за чудесния кон. Този кон ѝ бе дал възможност не само да измине десет хиляди стадии през страните Сирия и Финикия до Вавилон, но и единствено тя от елинските жени да извърши поход от пет хиляди стадии до Персеполис.

— Този град — продължи Таис — е сърцето и душата на Персия. За мое голямо учудване, освен съкровища и разкошни дворци, тук няма храмове, нито събрание на учени и философи, нито театри, нито гимназиони. Не са създадени статуи и не са нарисувани картини, които да прославят красотата и подвига на боговете в образа на хора и божествени герои. Освен надменните дебеломуцунести бикове-царе, които приемат дарове и процесии на раболепници и пленници, тук няма нищо. Капителите на колони, високи по четиридесет лакти, върху платформа от тридесет лакти височина — всичко това е само за възвеличаване на владетелите чрез унижаване на поданиците. Заради това ли са се трудили тук осакатените елини, йонийци, македонци и тракийци, които срещнахме? Заради това ли Ксеркс и неговият зъл сатрап заляха с кръв и смърт Елада, два пъти опожариха моята родна Атина, взеха в плен хиляди и хиляди изкусни майстори от нашата страна? Аз тук съм с вас, героите-победители, повалили в праха могъществото на лошия господар. Аз служа на богинята на красотата и знам, че няма по-голямо престъпление да вдигнеш ръка срещу прекрасното, създадено от човека. Нима може красотата да служи на тази злобна власт? Нима има красота без добро и светлина?

Таис протегна ръце напред, като че ли питаше цялата зала. Воините одобрително и заплашително зашумяха. Хетерата изведнъж се изправи като отпусната тетива.

— Утре вие отивате на север и оставате непокътнато свърталището на сразената от вас деспотия! Нима само аз една-единствена нося в своето сърце пожарището на Атина? А мъките на пленените елини, които продължават и досега, сълзите на майките, макар това и да е станало преди осемдесет години? Нима божественият Александър е изпитал удоволствие да седне на трона на разорителя на Елада като слуга, промъкнал се в покоите на господаря си?

Гласът на атинянката, висок и звънък, плесна с думите като с бич.

Александър скочи като ужилен. Хората се вцепениха.

Александър мълком гледаше Таис, наклонила глава, сякаш очакваща удар.

— Какво искаш ти, атинянке? — запита царят с такова лъвско ръмжене, че закалените воини потрепераха.

Напрегнала цялата си воля, Таис разбра голямата власт на пълководеца над хората, магическата сила на неговия глас, който подчиняваше грамадни хорски тълпи.

Таис вдигна към Александър големите си пламнали очи и протегна ръка.

— Огън! — звънливо извика тя над цялата зала.

Александър я прехвана през кръста, вдигна я от скамейката и я заведе до стената.

— Вземи! — той сне един факел и го подаде на хетерата, а сам взе втори.

Таис се оттегли с почтителен поклон.

— Не ми прилича да съм първа! Подобава да започне този, чийто божествен разум и сила ни доведоха тук!

Александър се обърна и поведе за ръка Таис край стените. Двата факела за миг запалиха пердетата на прозорците, украшенията и шнуровете, леките дървени кръстовища за цветя.

Безумие за разрушаване обхвана сподвижниците на Александър. С възторжени викове и бойни призиви воините грабваха факли и се разпръскваха из дворците, като палеха всичко, разбиваха лампиони, обръщаха чашите с горящо масло.

След няколко минути залата на Ксеркс, изпразнената съкровищница и помещението на охраната пламнаха в огън. Подпалиха и ападаната, откъдето огънят се прехвърли върху жилищните дворци на Дарий и Ксеркс в югозападния ъгъл на платформата. Невъзможно бе да се стои повече върху нея. Александър, без да пуска ръката на Таис, избяга по северната стълба на градския площад. Тук, заобиколен от военачалниците си, той стоеше, очаровано загледан в титаничния пламък, който се извиваше в почернялото небе. Гредите на покрива и тавана, стояли столетия на суха топлина, пламваха като облени с горящо масло. Сребърните листи на покрива се топяха, стичаха се на потоци течен метал по стълбите и плочите на платформата и изстинали, летяха със звън на разтопени пластинки в праха на градския площад. Пламъците ревяха и фучаха, заглушавайки воплите на жителите, които се бяха скупчили в края на площада и се страхуваха да се приближат.