Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис легна и се изпъна хубаво, като от време на време поглеждаше Ерис, седнала неподвижно на края на леглото, съсредоточено и очакващо втренчена в далечината с широко отворени очи. Сега хетерата разгледа своята нова «придобивка». «Изглежда, че е меласхрома — чернокожа — мина през ума на атинянката, — не, тя просто е мелайна, много тъмнобронзова, с примес от африканска кръв.» Черната жрица, без мрежа, без гривни, пояс и нож, се оказа съвсем млада жена с големи сини очи, в които все още тлееше тъмно упорство като у другите жрици. Косите ѝ се виеха на ситни къдри, кръглите бузи изглеждаха нежни като на дете. Само твърде пълните полуотворени устни и очевидният за Таис отпечатък на голяма чувственост в цялото ѝ младо и вече по женски силно тяло говореха, че тази млада девойка наистина е могла да бъде черна служителка на Нощта и на Великата майка.

Гледайки синеоката тъмнокожа Ерис, Таис си спомни за етиопките със сини очи, които бяха високо ценени в Египет и произхождаха от много далечна страна откъм горното течение на Нил. Възможно беше освободената вратарка да е дъщеря на такава негърка и на мъж със светла кожа.

Атинянката стана, отиде при Ерис и я помилва по гърба. Черната жрица трепна и изведнъж така силно се притисна към Таис, че тя едва не падна и прегърна с ръка Ерис през кръста.

— Ти като че ли си от камък! — учудено възкликна Таис. — Всички ли сте такива?

— Всички! Каменно тяло и медно сърце! — изведнъж каза девойката на завалено койне.

— О, ти проговори! Но имаш сърце на жена, а не на ламя! — каза Таис и целуна Ерис. Жрицата се разтрепера и едва-едва изхлипа. Таис ѝ шепнеше успокоителни думи и я караше да легне и да спи. Девойката посочи вратата, сложила пръст на устните си. Таис разбра, че тя трябва да се промъкне до решетката за някаква много важна вещ, докато там не са приковали друга вратарка. Хетерата и черната жрица безшумно открехнаха вратата, Ерис се ослуша и се шмугна в непрогледната тъмнина. Тя се върна, старателно затвори резетата. В ръката ѝ блестеше златната дръжка на свещен кинжал на жриците на Нощта. Ерис коленичи и сложи кинжала в краката на Таис, след това докосна с него очите си, устните и сърцето си. Няколко мига по-късно Ерис вече спеше, свободно проснала се върху покривката, с полуотворена уста. Таис ѝ се полюбува известно време и сама потъна в здрав сън.

Началникът на охраната на Таис излезе прав. Ликофон не загина. Кинжалът на жрицата не бе намазан с отрова, както се страхуваше лохагосът, и дълбоката рана бързо зарасна. Само че след загубата на кръв воинът бе по-слаб и от коте. Върховната жрица не повика Таис и не изиска недоубития воин. Целият град и храмът на Великата богиня бяха сякаш настръхнали в очакване на вести за Александър. Таис заповяда на своя конвой да се готви за път.

— Къде? — запита изненадано лохагосът.

— При Александър!

Но не бяха минали и три дни и всичко се промени. Късно вечерта, когато Таис се готвеше вече да спи и Ерис разчесваше гъстите ѝ къдрави коси, от града се чуха гласове, замяркаха се факли. Таис изтича на верандата по късичък хитониск, без да обръща внимание на северния вятър, който духаше от няколко дни. Бесен тропот от копита се понесе из боровата горичка. Лавина от конници върху тежки партянски коне, вдигнали високо над главите си факли, стигна до дома на Таис. Сред тях бяха и македонците от нейния отряд, които се отличаваха от прашните, обгорени от слънцето пристигнали войници с чистотата си и по това, че бяха възседнали конете още сънени, необлечени. Искрящ от злато конник на белоснежен кон приближи до самите стъпала на верандата.

— Леонтиск, о, Леонтиск! — Таис се хвърли към него. Началникът на тесалийската конница умело я подхвана и я вдигна при себе си на коня, хвърляйки задимилия факел.

— Аз идвам за теб, атинянке! Да живее Александър!

— Победа, нали победа, Леонтиск? Знаех си аз! — Несдържани сълзи, изведнъж се затъркаляха по страните на Таис. Тя прегърна за врата тесалиеца и го обсипа с целувки. Леонтиск я целуна и като я вдигна със силните си ръце, я сложи на рамото. Издигнатата над всички Таис се смееше, а войниците възторжено завикаха, удряйки щитовете си и размахвайки факли.

Грамаден воин с грива червеникави, разпилени от вятъра коси, върху висок сив жребец, видя на верандата недоумяващата Ерис, дойде до оградата и със звънък глас я покани при себе си. Ерис погледна към господарката си, тя кимна с глава и девойката със смел скок се намери в прегръдките на конника. Подражавайки на Леонтиск, великанът постави Ерис на рамото си. Бившата жрица се издигна по-високо от Таис сред наново избухнал възторг.