Иван Ефремов - Атинянката Таис

Тесалийците препуснаха около светилището, крещяха с цяло гърло и размахваха факли под звъна на оръжието, грохота на копитата и щитовете. На покрива на светилището бяха изтичали всички служителки на храма, начело с върховната жрица. Радостна, тържествуваща, Таис успя да долови вълнението, което бе предизвикала сред жриците появата на Ерис върху рамото на воин. Владетелката на храма направи някакви резки движения с ръце и изведнъж верандата опустя. Таис само се усмихна, разбрала разочарованието на господарката, пред чиито очи нейната жертва, осъдена на унижение и робство, носеха като богиня пред храма! Шествието се върна при дома на Таис и двете жени, без да стъпят на земята, внимателно бяха пренесени на ръце у дома им. Тук влезе и Леонтиск, конниците бяха освободени. Само двама приближени останаха навън да чакат.

— И така, победа, мили?

— Пълна и окончателна! Дарий е разбит на пух и прах, огромната му войска е разпиляна. Ние избихме десетки хиляди, докато капнахме от умора и падахме върху труповете, без да изпуснем мечовете и копията от ръцете си. Цяла Персия лежи открита пред нас. Сега Цар на царете е Александър, син на безсмъртните богове!

— Аз едва наскоро разбрах, че само избраник на съдбата, подобен на титаните герой като Ахилес, е в състояние да завоюва Азия.

— Аз пък това го видях! — тихо каза тесалиецът и тежко се отпусна в креслото.

— Ти си много уморен. Можеш да си отпочинеш тук. Ерис ще поднесе вино и орехи в мед с каймак — това е много подкрепителна храна!

— Ще хапна и ще си ида. Опънаха ми палатка в края на горичката, там, където са всичките ми хора.

— Колко са?

— Шестдесет конника, сто и петдесет коня.

— Нима дойде само заради мене?

— Да. След голямото сражение, в което отново се отличиха моите конници, аз лежах два дни като в сън. Александър реши, че имам нужда от почивка и ме изпрати да те взема.

— А той?

— Той пък отива с цялата войска направо към Вавилон.

— И ние ли ще идем там?

— Разбира се. Само ще почакаме да се отморят конете, че аз през целия път препусках, толкова ми се искаше да те видя.

— Отдалече ли?

— Сто парасанга!

Таис без думи благодари на войника с дълга целувка и го запита:

— Далече ли е Александър от Вавилон?

— Малко повече…

— Ето я Ерис! Яж и пий. Ще пия с теб за победата!

— Подземното царство ли е захванало да ти служи? — запита Леонтиск, като отпи от виното и разглеждаше новата робиня.

— Тази история е интересна, но дълга. Надявам се, из пътя ще има време да ти я разкажа, а пък аз да чуя за голямото сражение.

— Достатъчно! — увери я тесалиецът, набързо изгълта шепа варени с мед орехи и стана. Таис го изпрати до стъпалата на верандата.

Леонтиск дойде отново след почивката в такова разкошно въоръжение, каквото не е описал и сам Омир. Блестящ от злато, загорелият конник в бяла коприна на чудесен бял кон изглеждаше като полубог. И макар дълбока бръчка да пресичаше челото между веждите му, а ъглите на устата да бяха заобиколени от две бразди, присвитите му очи, светли и безстрашни, се смееха.

— Какъв хубав кон имаш! Като титанида — въплъщение на Левкипа! И как се казва? — възклицаваше възхитената хетера.

— Мелодия.

— Песен! Кой ѝ даде такова красиво име?

— Аз. Помниш ли, има река Мелос, която пее, протичайки по звънтящите камъни. Моята мелодия бяга, като че ли се лее и шурти река.

— Ти си поет, Леонтиск!

— Просто обичам конете! А това е за теб. — Тесалиецът разгъна и подаде на Таис премяна на персийска принцеса. Хетерата не я прие, като каза, че не иска да се облича в чуждоземно облекло и сложи само диадемата от редки камъни, искрящи на слънцето с хиляди светлини. На врата си бе запазила синята огърлица от храма на Рея, а глезените си като за танц украси със звънтящи перисцелиди от електрон с тюркоази.

Тя помоли да ѝ дадат Салмаах вместо Боанергос и ахна, когато видя кобилата си със златна сбруя, с форбея, украсена с едри турмалини, със същия чуден розов оттенък като подарените ѝ флакони на Кибела. Върху потника имаше кожа от рядък звяр с червеникав косъм и черни ивици — тигър.

Кинеподите — краката над копитата на кобилата, бяха украсени с блестящи на слънцето сребърни гривни със звънчета. Салмаах като че ли усещаше красотата на своята премяна и пристъпваше горда, подрънквайки с копитата така, както и приближаващата към нея Таис, чиито гривни на краката звънтяха при всяка стъпка.

Шествие от тридесет войника придружаваше Леонтиск и Таис, които яздеха един до друг по широкия път към главния вход на светилището на Кибела. Тесалийците пееха и Таис ги помоли да удрят щитовете си в такта на бойната песен. Стражите отвориха широко вратите на двете стени като при голям празник. Войнствената кавалкада влезе в първия двор. Тук Таис и Леонтиск слязоха от конете и посрещнати от жреците-копиеносци, се упътиха към вратичка в ниска ограда, която отделяше павирания двор от кипарисовата алея, в чийто край се намираше извит мост и стълба, прехвърлена над градинския басейн направо върху долната тераса. От другата страна на вратичката към тях се приближи гола вратарка. Тя събра в шепа гъстите си коси, потопи ги в сребърна чаша с ароматна вода и поръси посетителите. Внезапно тя извика и закри лице с ръцете си. Таис позна своята финикийка.