Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис на Салмаах и Леонтиск върху своята белоснежна Песен яздеха един до друг. Ноздрите на хетерата се издуваха, вдишвайки горещия и горчив въздух.

Като пуснат на свобода затворник, у Таис напираше дръзка радост. Победа! При Гавгамела Александър бе разбил новите пълчища на Дарий! Идеше и да пее, да се кипри на коня, като го изправи на задните крака, да направи някаква лудория. Сдържайки смеха си, тя слушаше Леонтиск. Началникът на конницата отначало разказваше различни смешни приключения, станали по време на похода към Гавгамела, а после се увлече да описва голямото сражение.

Македонската армия отначало вървяла по мъртва страна. На север равнините на Междуречието били почти безлюдни. Малцината скотовъдци, чергаруващи по този път, или се бяха разбягали, или по-вероятно бяха отишли в планината, преди да настъпи лятната горещина. Разузнавачите донасяли, че врагът натрупва войска отвъд Тигър. Верен на своята стратегия, Александър побързал да прекоси реката. Минали край полуразрушената Ниневия, един от най-старите градове в цялата Ойкумене. От високите стени шепа хора наблюдавали армията. Сред тях се откроявали с пъстрите си одежди жреците на древните богове. Александър заповядал да не се пипа града. Нищожното му население не представлявало опасност. Страшният враг бил напред. От Ниневия македонците се отклонили още по на север — там имало ридове с добра паша и непресъхнали още ручеи чиста вода. Александър се стремял да стигне до течащата от север рекичка, където ще има достатъчно вода да напои цялата си армия. Рекичката се вливала в приток на Тигър, течащ от север на изток. Край този приток Дарий бил събрал своята грамадна армия. Когато македонската войска, движеща се без да бърза (великият пълководец не искал да изморява войниците), приближила рекичката край малкото селище Гавгамела, Птолемей обърнал внимание, че извивката на ниските хълмове на север прилича на предницата на колесница — арбила. Записано в летописите на похода, означението хилядолетия след това ще обърква историците: по южния път на двеста стадии от Гавгамела, между пустинната равнина и скалите, се намирало укреплението Арбила.

Александър дал три дена почивка на своята армия, изминала вече не една хилядница стадии. Конните разезди довеждали пленници. Разузнавачите донасяли за огромно натрупване на вражеска конница, сгъстила се като облак само на няколко парасаига. Александър не бързал. Той искал да нанесе окончателен удар на цялата персийска армия, а не да преследват по безкрайните равнини отделни нейни отреди. Щом Дарий не разбрал, че е трябвало да даде решително сражение още на Ефрат, щом по примера на прадедите си се надявал на многочислените си пълчища — толкова по-добре. Това сражение щяло да реши съдбата им. Всеки случай — на македонците, защото едно поражение означавало гибел на цялата армия.

— Нима не беше възможно да се отстъпи — запита внимателно слушащата хетера. — Че нали десет хиляди елински воини са се спасили приблизително от същите тия места?

«Анабазис» на Ксенофонт ли имаш пред вид? — Тогава гръцките наемници са отстъпвали, без да са били обкръжени от врагове, освен това също тъй многобройни, както персите при Гавгамела.

— Значи, опасността е била голяма?

— Много. В случай на поражение — смърт или робство за всички ни.

Огромното струпване на конница пред лагера на македонците изумило и изплашило и най-опитните войници. В далечината като сиви призраци се мяркали бойните слонове, които македонците за първи път виждали. Блестяла на слънцето позлатената броня и копията на «Безсмъртните» — личната гвардия на Дарий, яздещи в тясно сгъстен строй на удивително високи коне. По пъстрите дрехи опитните хора разпознавали партяните, согдианците, бактрийците, дори скитите-масагети, дошли отвъд голямата река в Азия Оксос. Изглеждало, че пълчището ще връхлети като буря и под копитата на безбройните коне дръзката армия, осмелила се да нахлуе толкова далече в чуждата страна на границата на степите и лабиринта от хребети, ще намери своята гибел.

Привечер духнал вятър, цялата равнина потънала в мъгла от червен прах и страхът още повече завладял македонците. На военния съвет Парменион, командир на цялата конница, и другите военачалници замолили Александър да нападне през нощта, когато персийската конница нямала да има надмощие над македонската пехота. Александър отклонил предложението и определил боя веднага след развиделяване, но не преди да се нахранят войниците. Птолемей Подкрепил приятеля си, макар че великият стратег, дори и сам да останел, бил непоколебим. Той си легнал и бързо и дълбоко заспал. По-късно Хефестион разказал на Леонтиск за доводите на Александър. Пълководецът виждал и чувствувал, че страхът все по-силно овладява войниците, но не направил нищо, за да го разсее. Александър показал необичайно за него спокойствие. Той знаел, че човек е най-опасен за врага си именно когато е изплашен, но многогодишната тренировка и военна дисциплина го карат да пази мястото си в редиците на другарите. Армията знаела какво ще стане в случай на поражение. Това заменило на Александър и пламенните речи, и големите обещания.