Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Не се страхувай, господарке, гърбът на коня е невредим!

— Затова пък ти си се осакатила — сърдито каза Таис и излезе, за да намери из нещата си лекарства и нещо за превръзка. Целебният египетски мехлем премахна болките. Ерис заспа веднага. Таис се изми и освежена, тръгна към малкия огън, където вече се бяха разположили Леонтиск заедно с лохагоса и старшите десетници в очакване на цвъртящото върху жаравата печено. По нейна молба доведоха Боанергос. Тесалийците внимателно огледаха гърба на коня. Ерис бе удържала на думата си, но за Таис бе очевидно, че втората половина от пътя девойката не ще понесе или ако издържи, като има пред вид огромната ѝ физическа и душевна сила, ще повреди хубавия кон. Хетерата реши да настани Ерис в една от колите, които трябваше да догонят отряда през нощта. Когато атинянката влезе в палатката, Ерис се събуди. Таис ѝ каза, че оттук ще я извозят заедно с За-Ашт. Черната жрица не каза нищо, но отказа да яде. Хетерата заспа здраво и безгрижно, както отдавна не бе спала. Разбуди я Леонтиск, който я викаше на закуска — къс солено сирийско сирене и шепа много вкусни, почти черни фурми. Конете бяха малко по-надалеч, вече заюздени и покрити с потници. Край колите хората още спяха и Таис не събуди финикийката. Потърси с очи Ерис и като не я видя нито при конете, нито при колите, учудено запита Леонтиск не е ли виждал робинята ѝ. Вместо началникът на конниците, отговори лохагосът с усмивка:

— Онази черната каза да не те безпокоя без време. Тя моли да ѝ простиш, но не можела да понесе позора: да пътува в кола заедно с финикийката!

— И какво е направила? — разтревожи се Таис.

— Не се страхувай за нея, господарке. На такава фармакис (вещица) нищо няма да и се случи. Тя просто побягна нататък и сега е вече далече.

— Кога ти каза?

— Към средата на първата нощна стража. Приблизително преди шест часа.

— Артемида агротера! Сама през нощта по безлюдната пътека сред чакали и хиени! И то съвсем съсипана от язденето през деня?!

— Нищо няма да се случи на твоята негърка! Как само побягна! Гледах подире ѝ — тича не по-зле от кон!

Леонтиск се разсмя. Таис замислено хапеше устни, овладяваше се и изведнъж облекчено избухна в смях, кой знае защо, уверена, че приключенията на Ерис ще свършат добре.

И наистина те настигнаха бегълката само на два парасанга от крайната цел на пътуването. От ниския стръмен склон, откъдето започваше слизането в широката долина на Ефрат, Таис видя в далечината бягащата Ерис. Белият хитониск над коленете — нейната единствена дреха — се развяваше от вятъра, увитата ѝ в черна тъкан глава бе гордо вдигната. Черната жрица плавно се поклащаше и много добре личеше, че знае правилата на равномерното продължително бягане. Таис съжали, че не е видяла как бяга през нощта при късната луна, приличащи на безстрашна богиня, на самата Артемида. Леко суеверно отношение към нейната нова прислужница обхвана хетерата.

Таис и Леонтиск бързо настигнаха Ерис и ѝ заповядаха да възседне Боанергос. За една нощ и половин ден Ерис бе пробягала към четиринадесет парасанга и странно, вчерашните ѝ рани бяха зараснали и едвам се забелязваха. Тя бе успяла да си отпочине към четири часа под храст ракитовици, преди да я достигнат конниците и само протритите сандали показваха какъв път бе изминала.

Таис толкова се зарадва, че прегърна черната жрица, която не отвърна на ласката ѝ, само странен трепет премина през цялото ѝ здраво, разгорещено тяло.

На определеното място лодките чакаха конниците. «Какви лодки са това — цели кораби! — помисли Таис. — Неугледни плоскодънни съоръжения.» В най-голямата свободно се поместваха дванадесет коня. Леонтиск реши да вземе със себе си своите коне и конвоя с конете. Лохагосът с останалите конници потегли без багаж по брега, за голяма радост на суровия стотник, комуто бе омръзнало да надзирава ранените. На носовата палуба в челната лодка поставиха един до друг леки навеси за Леонтиск и Таис.

— Не може ли да настаниш твоята богиня на раздора по-далече? — насмешливо запита Леонтиск, прихващайки през кръста атинянката, която следеше натоварването на своите коне.

— Не може! Тя няма да отиде на кърмата, където са конярите и лодкарите.

— Ами ако поискам да те целуна? Ще ме убие ли?

— Можеш скришом — посъветва го Таис.

Три дни лодките плаваха покрай непрекъснати градини, обгърнали с широка ивица бреговете на реката. Но градините на Вавилон смаяха дори и изпитаните ветерани. По покривите на цели квартали се извисяваха дървета, а високо над реката се издигаха улици и площади. Знаменитите висящи градини на Семирамида!