Иван Ефремов - Атинянката Таис

Постепенно робините разпределиха задълженията си. За голяма радост на За-Ашт Ерис ѝ отстъпи непосредствените грижи за Таис, а тя се нагърби с грижата за дома, конете и охраната на господарката си. Последното, въпреки протестите на Таис, тя считаше за свое най-голямо задължение.

Финикийката призна, че Ликофон, младият войник от отряда на Леонтиск, иска да я откупи от господарката ѝ, щом като свърши войната и си тръгне за родината. Тогава те щели да встъпят в брак. Таис се усъмни дали има епигамия между Финикия и Тесалия и с почуда узна, че законността на браковете обхваща цялата нова империя на Александър и съюза с елинските градове-държави. Великият пълководец продължаваше да се нарича техен върховен стратег, докато фактически царуваше.

— Ти мечтаеш да ме напуснеш, — полушеговито укоряваше Таис робинята си, — а защо се ядосваш на Ерис?!

— Аз никога не бих се разделила с теб, господарке, но Ликофон е прекрасен и ме обича. И ти винаги си освобождавала робините си при омъжване…

— Освобождавала съм ги — съгласи се Таис, леко намръщена. — Афродита не ми позволява да ги задържам. А пък ми е мъчно — та аз също свиквам и се привързвам!

— И към мене ли, господарке? — внезапно запита Ерис, подреждайки току-що донесените цветя от градинаря.

— И към теб, Ерис.

Сините очи под мрачните вежди изведнъж просияха. Необичайно изражение преобрази лицето на черната жрица, мярна се и изчезна.

— И ти също ще ме напуснеш за любов и семейство! — усмихна се Таис с желание да подразни странната робиня.

— Не — равнодушно отговори Ерис, — мъжете ми омръзнаха в храма. Единственото, което имам в този свят, си ми ти, господарке. Никога не ще тичам подир любовта както За-Ашт.

— Слушали сме ги тия приказки! — стрелна с черни очи финикийката.

Ерис величествено сви рамене и излезе.

През една особено гореща нощ Таис пожела, да поплува в Ефрат. От градината през тесен проход между слепи глинени стени една пътечка водеше към малък пристан. Таис отиваше там, придружавана от Ерис, но строго ѝ забрани да се къпе заедно с нея: дъщерята на юга можеше жестоко да се простуди. Ерис леко се наплискваше, послушно излизаше и търпеливо чакаше господарката си в нощната тишина на спящия град, нарушавана само от кучешки лай и избухвания на шумни гласове на някоя весела компания, които ясно достигаха по влажния речен въздух.

Когато едва-едва прохладната вода смъкваше отмалата от горещата нощ, Таис чувствуваше как се възвръща обичайната ѝ енергия. Тогава тя плуваше, борейки се с течението, към Стария град, изкачваше се по стъпалата на някакъв забравен храм или малък дворец и седеше, наслаждавайки се на самотата, надеждно скрита от мрака на глухата безлунна нощ. Мислеше за Александър, който живееше някъде наблизо в южния дворец на Стария град, за Птолемей, който може би в този момент кротко спи из пътя. Три хиляди стадия пясък и блата отделяха загадъчната Суза от Вавилон. Птолемей трябваше скоро да дойде. Таис научи от Леонтиск, че е дадена заповед цялата армия да се готви за поход неизвестно за къде.

Атинянката мечтаеше по-подробно да се запознае с Вавилон — един много стар град, който никак не приличаше на Атина и на Мемфис. Скоро армията ще тръгне на изток, а с нея и войниците, с които е препълнен сега Вавилон. Приветствуват я на всяка крачка, когато познаят приятелката на своя вожд, другарката на Птолемей, любимата «богиня» на Леонтиск. Още на втория ден от пристигането ѝ във Вавилон, когато Таис вървеше по Пътя на процесиите към храма на Ищар, срещна отряд от аргироаспиди — Сребърните щитове. Началникът позна атинянката, впрочем бяха я запомнили и други войници още от стана на Александър край Тир. Таис не успя да се опомни, когато я обкръжиха, поставиха я върху събрани един до друг щитове и разбутвайки тълпата, за чудо на вавилонците тържествено я понесоха по Пътя на процесиите към храма. Разтревожената Ерис се втурна да я догони. Като пееха хвалебния химн на Харитите, донесоха кискащата се Таис до входа на светилището на Ищар и я спуснаха, преди изплашените служителки на богинята да успеят да затворят решетката.

Естествено от посещението на храма нищо не излезе. Хетерата се тревожеше: дали не се е разгневила богинята?

На другия ден тя се опита с жертва и молитва да убеди богинята, че съвсем не смее да съперничи с нея, а поклонението на мъжете е обичай в Елада, където женската красота се цени най-много от всичко на света… «На хълмистата Фтия в Елада, славна с красиви жени…» — спомни си тя някога скъпия за нея стих от поемата в безкрайно далечната Атина.