Иван Ефремов - Атинянката Таис

Леонтиск заповяда да се разтоварят на търговското пристанище извън петте редици на градските стени. Застоялите се в лодките коне нетърпеливо удряха копита, искаха да се раздвижат, а атинянката и тесалиецът препускаха около една парасанга, докато конете им се успокоят и можеха вече да вървят ходом из препълнените с народ улици.

Те влязоха в града по Акадския път през двойната врата на Ищар (хетерата видя в това щастливо предзнаменование), кулите на която бяха облицовани целите със сини плочки. Изображения на дракони се редуваха с изображения на дългоноги диви бикове от жълти и бели кахли, които украсяваха блестящата на слънце синя повърхност. Правият път на процесиите от бели и червени плочи, широк петнадесет лакти, водеше към Есагил, някогашния свещен вътрешен град, където се намираше храма на Мардук — главният бог на Вавилон. Огромната кула Етеменанки закриваше храма за Таис, кулата, много повредена от годините, но все още прочута по цялата Ойкумене, се състоеше от седем, разноцветни етажа на стъпала, увенчана от малък син храм. Тя господствуваше над целия град, като че ли напомняше на всеки жител, че вечно будното око на бога го гледа от височина двеста лакти.

Вдясно се намираше просторен дворец, сега необитаван от никого и западнал, по-нататък зад стените — втори дворец, а отляво малките градини на Семирамида върху високи арки, също тъй стъпаловидни, както почти всички постройки на Вавилон. Учудваше обилната зеленина, макар и далеч от реката. Край южната стена на двореца течеше дълбок канал, но за да се поливат високо разположените градини на стария град, бяха нужни хиляди и хиляди роби. Наподобяваше на Египет. Обаче там старите насаждения край погребалните храмове на царете и древните дворци отдавна бяха загинали под пясъка. Само големите и богати храмове, които владееха много роби, имаха още големи градини на недостъпни за разлива височини. Цялата останала зелена украса на египетските градове растеше в низините ма равнището на Нил. Тук във Вавилон още бе запазена старата уредба, може би поради теснотата на града, за разлика от Египет. Във всеки случай кулата Етеменанки направи на хетерата много по-голямо впечатление, отколкото градините на легендарната царица.

Изпратеният напред конник се върна на запенен кон с известието, че Птолемей е потеглил за Суза, а главните военачалници са се настанили в дворците на Стария град. Леонтиск се зарадва. Таис му бе обещала да уреди малък симпозиум, за да отпразнуват края на дългото пътуване.

Пътят на процесиите се изпълни с тесалийци, които посрещаха своя началник. Таис и Леонтиск тръгнаха сред тяхното множество, отминаха голяма синя стена, украсена с глазурени релефи на лъвове с бели и червени гриви, пресякоха няколко шумни улици и като завиха надясно през свещения град, отново стигнаха до брега на Ефрат.

Тук имаше плаващ мост, който съединяваше Стария град, източната половина на Вавилон, със западната — Новия град с по-малко храмове, вътрешни стени и укрепления, с още повече зеленина. В северната му част между вратата Лугалгири и реката се намери прекрасна къщичка сред сенчеста градина, която приюти Таис. Скоро пристигна Ерис с всички вещи, а малко след това дойде За-Ашт. Таис със своето умение да се нарежда бързо намери добър коняр (градинарят живееше в къщата), робиня, която умееше да готви приятно по елински вкус, и вечерта танцува за своите тесалийци на импровизирания симпозиум.

Мълвата за появата във Вавилон на знаменитата атинска хетера се разнесе мълниеносно. Любопитни започнаха да обсаждат къщата край Лугалгири, като че ли нямаше война, като че ли в града не се намираше чужда победоносна армия. Леонтиск се видя принуден да изпрати войници да охраняват вратата от нахалните вавилонци. Приказките за военното могъщество на македонците и непобедимостта на божествения Александър се разпространяваха все по-надалече. Суза, закъдето бе потеглил Птолемей, и дори намиращият се по-далече на север Екбатана — лятната резиденция на персийските царе и една от главните съкровищници, се покориха, като се предадоха без бой и връчиха всички ключове на Александровите пратеници.

Въпреки есента горещината достигаше до Вавилон с ветровете от необятните простори на Персия и каменистите плата на Сирия, Елам и пустините при Червено море. Нощите тънеха във влажна задуха. Но Таис особено се уморяваше от скритата вражда между слугините — тя винаги искаше мир и спокойствие у дома си. Добре че финикийката безгранично се страхуваше от «магьосницата» и не смееше да показва дивата си ревност открито.