Иван Ефремов - Атинянката Таис

Аргест, източният вятър, повя над покривите на Стария град. Зашумяха крайбрежните алеи, едва чуто заплиска водата в долното стъпало на стълбата. Таис скочи в тъмните води на реката. Изведнъж тя дочу плавните отсечени пляскания на силен човек, който умее добре да плува. Хетерата се гмурна с намерението под водата да излезе в средата на талвега и като го премине с второ гмуркане да отиде до заливчето, където бе тръстиковото пристанище, и я чакаше търпеливата като хищник Ерис. В дълбочина водата се оказа въз студена. Таис преплува по-малко, отколкото възнамеряваше, издигна се на повърхността и чу тихото: «Спри, кой си?», казано с такава заповедна сила, че атинянката замря. Гласът не бе висок, но дълбок и могъщ като приглушено ръмжене на лъв. Не може да бъде!

— Защо мълчиш? Да не си посмяла пак да се гмуркаш!

— Ти ли си, царю! Ти, сам нощем в реката? Това е опасно!

— А за теб не е ли опасно, безстрашна атинянко? — каза Александър.

— Кому съм нужна аз? Кой ще ме търси в реката?

— В реката ти не си нужна никому наистина! — разсмя се великият пълководец. — Плувай насам. Нима само ние с теб сме измислили този начин за почивка? Сигурно!

— Може би просто другите плуват по-лошо от нас — каза Таис, приближавайки се към царя по гласа му, — или пък се страхуват от нощни демони в чуждата страна.

— Вавилон е бил град на древно магьосничество дълго време преди персийските царе. — Александър протегна ръка и докосна прохладното рамо на хетерата. — За последен път те видях гола единствено на симпозиума, където ти порази всички ни с амазонския танц.

Таис се обърна на гръб и дълго гледа царя, като едва движеше разперените си ръце и беше скупчила на гърдите си сноп от тежките си черни коси подобно на водорасли. Александър сложи отгоре ѝ своята длан, от която струеше топла сила.

— Остани поне веднъж на свобода, царю — като помълча, каза Таис, докато течението на реката ги отнасяше към моста.

— С тебе ли? — бързо запита Александър.

— И само с мене. После ще разбереш защо…

— Ти умееш да разпалваш любопитство — отговори завоевателят на Азия, като я целуна, при което и двамата се намериха под водата.

— Да плуваме при мен! — заповяда Александър.

— Не, царю! При мен! Аз съм жена и трябва да те посрещна спретната и вчесана. Освен това теб в двореца те дебнат много очи, които не всякога са добри. А при мене е тайна!

— И ти самата си тайна, атинянке! Толкова често излизаш права, като да си мъдра пития, а не покорителка на мъже!

Те навреме се отбиха от течението, което ги носеше към подвижния мост, и доплуваха в тихото заливче, където замечтаната в звездите Ерис скочи със съскане и бързина на дива котка.

— Ерис, това е царят-победител! — бързо каза хетерата. Девойката преви колене в почтителен поклон.

Александър се отказа от предложеното наметало, мина през пролуката и градината, без да се облече, и влезе в слабо осветената предна стая с цялото великолепие на могъщото си тяло, същински Ахил или друг прекрасен герой от древността. Край стените по вавилонски обичай бяха разположени удобни лежанки. Таис нареди на двете прислужници да избършат, да намажат с благоуханни масла царя и да го вчешат, което бе изпълнено с вълнение. Атинянката отиде в спалнята си, хвърли върху широкото ложе най-скъпоценната си покривка от мека светлосиня вълна от тавърски кози и скоро се яви пред царя с целия блясък на своята удивителна красота — в прозрачен светлосин хитон, с тюркоазен венец стефанос във високо вчесаните си коси, с огърлицата от прозрачен изумруд, която бяха ѝ дали в храма на Кибела.

Александър се привдигна, отстранявайки За-Ашт. Хетерата направи знак на двете робини да излязат.

— Искаш ли да ядеш? — запита тя, отпускайки се на дебелия килим. Александър отказа. Таис донесе луксозна персийска кана с вино, смеси го с вода и наля два походни потира от зелено кипърско стъкло.

Александър, с привичната му бързина, вдигна чашата, като разля малко вино.

— За Афродита! — тихо каза той.

— Почакай, царю, за миг! — Таис взе от подноса флакона със запушалката от розов турмалин, украсен със звезда — това за мен — шепнеше тя, отливайки три капки в своето вино, — а това за тебе — четири…

— Какво е това? — без страх, но с любопитство запита македонецът.

— Дар от Майката на боговете. Тя ще ти помогне да забравиш днес, че ти си цар, владетел и победител на народи, ще снеме бремето което ти носиш, откакто си снел щита на Ахил в Троя!