Иван Ефремов - Атинянката Таис

— О, Леонтиск! Задръж ги за минутка! — кимна тя към суровите жреци, приближи до За-Ашт и с мъка откъсна дланите от зачервеното и като пурпур лице.

— Вече са те наказали? За какво? Зле ли ти е? Говори бързо!

От несвързано бързите думи Таис разбра, че са накарали финикийката да върши нещо непоносимо, тя отказала, изпратили я в храма на Анаитис и след втория отказ я поставили тук — вратарка и първа утеха на уморените поклонници.

— Какво е станало в храма на Анаитис? Първата степен на тайнствата ли?

— Да. Те искаха да ме накарат да участвува във втората. — За-Ашт отново закри лице, трепнала от припряното тропане на копията, с които жреците тежко удряха земята.

— Горката! Не ще излезе жрица от тебе! Трябва да те спасявам!

— О, господарке! — В гласа на финикийката сега имаше много повече молба, отколкото в настояванията ѝ да я остави в храма.

Таис не искаше да рискува да задържа повече жреците и тръгна по-нататък. Върховната жрица заедно с жреца ги посрещна не в храма, а на долната веранда — нов знак на почит. Леонтиск ѝ се поклони и подражавайки на Таис, прие да го миросат по челото. След това развърза голяма кожена торбичка, която внимателно носеше лично през целия път, и извика копиеносеца, мъкнещ втора. Върху широко издадения цокъл на храма се изсипа купчина златни и сребърни верижки, гривни, едри скъпоценни камъни, изкусно изковани скъпоценни диадеми. От втората торба с глух тежък звън се изсипаха кюлчета злато.

— Това е само една част. Сега ще донесат още четири таланта — жреците не са свикнали да носят такива тежести.

Върховната жрица въздъхна дълбоко, очите ѝ заблестяха от алчност — наистина дарът на Александър бе царски.

— Ние се грижехме тук за нашата прекрасна гостенка — ласкаво каза тя, надявам се, че е доволна?

— Доволна съм и благодарна, слава на Великата майка — отвърна хетерата.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

— Можеш, владетелко на храма! Върни ми моята робиня, финикийката За-Ашт.

— Но ти я замени…

— Да, така е. Но сега я видях на верига при вратата. Тя не се е приспособила към храма.

— И затова изтърпява наказанието.

Таис погледна Леонтиск и той разбра без думи.

— Май че ще върна тези, които носят златото — сякаш разколебан каза той.

— Не ги връщай! — вдигна ръка върховната жрица. — Негодната финикийка не струва и една стотна част. Можеш да получиш обратно опърничавата си робиня.

— Благодаря ти! — поклони се пак Таис и прикрила усмивката си, се сбогува с владетелката на знаменития храм.

За-Ашт, забравила всичко, с вик: «Ти си тук, моя красавице!», се хвърли към Салмаах, оросявайки шията ѝ със сълзи. Един от воините ѝ даде гиздава хламида и я сложи да седне зад себе си. В същия ред тесалийците излязоха от двора и Таис завинаги напусна обителта на Кибела, Великата майка и Повелителката на зверовете.

Прашното небе като нажежен бакър бе надвиснало над изгарящата степ. Конният отряд на Леонтиск мина на левия бряг на Ефрат и пое на юг пряко през големия речен завой, успоредно на древния «царски път» от Ефес към Суза. До устието на реката, която се вливаше на изток в Ефрат, имаше осемстотин стадия. Там ги очакваха големи лодки. По Ефрат можеха да плуват цели кораби, но единствената пречка за плаването бе лъкатушенето на реката. Разстоянието до Вавилон се удължаваше повече от два пъти, но затова пък можеше да се плава непрекъснато по цели денонощия, запазвайки силите на конете, които бяха натоварени също на кораби. Дори и такива запалени конници като, тесалийците се съгласиха с плана на своя началник.

Ликофон още не можеше да участвува в конен поход. Другарите решиха да го закарат до Вавилон и намериха кола. Таис заповяда на За-Ашт да придружава тесалиеца. Финикийката стрелна с очи Ерис, изтласкала я от сърцето на господарката. Но Таис прегърна обидената финикийка и ѝ прошепна нещо. Тя пламна, наведе очи и послушно започна да подрежда удобно легло за превозването на младежа.

Таис най-много се безпокоеше за Ерис, жрицата на Кибела яздеше лошо. Смръщила вежди, Ерис се кълнеше, че няма да изложи господарката си. Като размисли, Таис реши да отстъпи Боанергос на робинята, а тя да пътува със Салмаах. Посъветва Ерис да държи свити краката си посредством ремъците, прехвърлени през плещите ѝ и закрепени на глезените от двете страни. Персийският потник беше покрит с тънка рехава тъкан, която предпазваше разгорещената кожа на ездачката. Островърхите атински шапки срещу слънцето тук не бяха удобни поради вятъра. Жените решиха да вържат на главите си тюрбани от черен плат. Този съвет бяха дали на Таис воините на Леонтиск, приспособили се към зноя на месопотамските равнини. Жегата потискаше дори свикналите със слънцето елини и закалените в походите македонци. Както винаги приготовленията и неуредиците забавиха тръгването. Отредът потегли, когато слънцето се бе издигнало високо и като разгневен господар се мъчеше да превие в робска покорност неукротимите хора.