Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Отиде в града да купи лекарство като че ли. Май че се е разболял нещо…

Таис плесна с ръце, за да повика За-Ашт, изпрати войника да се качи на коня си. Финикийката яхна Салмаах, както неведнъж бе правила по пътя от границата на Египет, и тъмното ѝ лице просветна от хлапашка палавина. Двете започнаха да се състезават чий кон е по-бърз, като все повече и повече се отдалечаваха от охраната си, сдържани само от сърдитите ѝ провиквания. Стигнали края на пустинната степ, двете жени спряха очаровани. Степта бе разцъфтяла с необичайно ярки цветя, невиждани в Елада.

На високи голи стебла се люлееха от вятъра топчести големи колкото ябълка, цветове с небесносин оттенък. Те растяха размесени със също така нарядко издигащи се слънчевожълти, съвсем златисти топчести съцветия на високи стебла с тесни и редки листа. Златистите и синкави цветове се простираха надалече по прашнозеленикавия фон в призрачния сутрешен въздух.

— Същинска приказка, а не цветя! — възкликна македонецът, поразен от приказната пъстрота. Жал им беше да тъпчат тази красота с копитата на конете.

Те свърнаха надясно, за да заобиколят отстрани, и отново се спряха пред обрасла с още по-чудновати цветове земя. До краката на ездачите достигаше трева с твърди върхове, осеяни с големи пурпурни цветове с форма на петолъчни звезди, силно разширени навън и равно отрязани по края на венеца. Таис не издържа. Като скочи от раванлията, тя набра цял сноп пурпурни цветове, а финикийката набра златни и синкави топчици. Оказа се, че стеблата на последните много приличат на обикновения лук с неговата рязка миризма.

Таис хукна презглава обратно по пътя и се изкачи по северния склон при малкия храм на неприветливата насмешлива чуждоземна Ищар. Като се стараеше да не гледа тесните зеленозлатисти очи, тя набързо разпростря цветята върху жертвеника, спря се за минута и се промъкна в светилището пред орелефа на страшната Лилит. Там тя откопча фибулата си и я заби в палеца на лявата си ръка, намаза с рукналата кръв олтара и ближейки раната, тръгна, без да се озърта. По пътя за в къщи веселостта ѝ изчезна и тя се натъжи като тесалиеца предишния ден. Дали пък не бе такова вълшебното въздействие на персийската богиня?

Скоро Таис откри причината за своята тъга. Кой знае защо, след посещението при Ищар у нея се породи страх за красивия воин. Какво ли ще стане, ако младежът е решил да моли за любов черната жрица, без да знае нищо за законите на Кибела? Все пак те са длъжни да предупредят неофита какво го заплашва. В противен случай това не само е жестоко, но и подло. Таис реши да отиде при главната жрица без покана и да я разпита. Обаче оказа се, че не е толкова просто да се види с нея.

След вечеря хетерата отвори вътрешната врата на квартирата си към дългия коридор, който водеше нагоре към светилището. Тя стигна само до заключената бронзова решетка и почука, призовавайки прикованата вратарка. Падналата в немилост жрица погледна от нишата си, постави пръст до устните си и отрицателно заклати глава. Таис ѝ се усмихна и послушно се върна назад, припомнила си гладкия блясък в очите на осъдената, хлътналите бузи и корем. Тя изпрати с финикийката храна. За-Ашт се забави. Едва след дълги увещания, след като разбрала, че не я подкупват и няма да я издадат, вратарката приела храната. Оттогава финикийката или лично Таис я хранеха два пъти на ден, научили по кое време няма опасност да срещнат служители от храма.

Изминаха няколко дни. В храма сякаш бяха забравили гостенката и Таис си обясни това с разочарованието на главната жрица. Жрицата не бе успяла да покори хетерата и да я привлече да служи на Кибела-Ащорет, не бе успяла също да я заинтересува с тайните на Майката на боговете. Потайността, жестокостта и мъченията предизвикаха упорита съпротива в душата на Таис. Тя продължаваше да ходи на разходка ту със сипаничавия воин, когато другарите му, неизвестно защо бяха нарекли Онофорбос — магаретар, ту пък лично с началника — лохагоса. Въпреки изкушението Таис само веднъж се осмели да се окъпе в чудното езерце на Първата луна не толкова от страх да не бъде заловена — от това би я спасила бързината на Боанергос, а за да не нанася обида на служителките на Рея. За-Ашт винаги измолваше да съпровожда господарката си и всеки ден ставаше все по-мълчалива. Таис вече бе решила да освободи робинята.

Дните минаваха, а от изток не идваха вести. Далеч нейде в необятните просторни степи и лабиринти от хълмове се бе запиляла войската на Александър. Таис се успокояваше с мисълта, че просто не се е появил удобен случай за писмо. И все пак откъм Ефрат не идваха дори слухове, които по някакъв начин достигаха до войниците.