Иван Ефремов - Атинянката Таис

Биковете на най-старото светилище се изобразяваха с наведени ниско глави, с грамадни рога, насочени напред. Те или се сближаваха над челото със заплашително завити нагоре върхове, или пък бяха широко разделени и извити като криви ножове. Без съмнение това беше друга порода ѝ атинянката помисли, че с тези страшни същества, сякаш устремени в бой, едва ли успешно би се извършвала свещената критска игра с бикове.

Главната жрица се спря и се ослуша. Дълбоки ниски ритмични звуци от хипат — крайните струни за най-нисък тон в китарите — долитаха отдалече, примесени с гласове, стонове и викове на жени. Сърцето на Таис тревожно затуптя в предчувствие на нещо ужасно. Жрицата вдигна от една рогата колонка факел, запали го от тлеещите на жертвеника въглени и тръгна по левия проход. Още един дълъг, тъмен като подземие коридор и Таис се намери в просторно здание на височината на храмовата градина.

Таис не разказа никога и на никого за видяното тук, макар че всеки миг остана в паметта ѝ завинаги. В Египет я бяха поразили фреските в Подземието на мъртвите изобразяващи Тиау, или Пътеката на нощното слънце — адът на египтяните, намиращ се на обратната, невидима страна на луната. Но това бяха само изображения, а тук, в храма, който съперничеше по древност с каменното огледало, необичайните образи на Великата майка също с давност от десетки хилядолетия ставаха наяве, изпълняваха се от живи хора.

Укрепнала от напитката на Рея, Таис издържа зрелището докрай. Всичките четири степени от невероятни действия преминаха пред очите ѝ, като постепенно се изясняваше техният съкровен смисъл. Корените на Земята-Гея и всичко, което живее върху нея, се спускат в бездната на хаотични вихри, които беснеят под Тартара в ужасния мрак на Ереб. Също като тези корени и душите се извисяват от тъмнината на първобитните чувства и като вихри се извиват в лоното на Кибела. Тези чувства, мракът и страховете трябва да бъдат преживени, за да се освободят от тяхната скрита власт, като пускат на свобода пред очите на жените едновременно жертвите и участниците във великото сливане с корените на цялата природа в образа ѝ на Ананке — неизбежната необходимост. Но разбирайки смисъла на древните обреди, Таис не можеше да ги приеме. Много различни бяха стремежите на Урания от тъмната власт на Кибела-Анаитис.

Късно през нощта, придружавана от черната жрица, тя влезе в своя временен дом, потресена, уморена и потисната. За-Ашт не спеше в очакване на господарката си. Очите на робинята бяха подути от плач, издрасканите с нокти длани също не убягнаха от вниманието на Таис. Тя нямаше сили да разпитва, повали се ничком на ложето си и се отказа дори от миенето. Писмото на Птолемей също остана непрочетено до заранта.

Таис не можа да заспи. Финикийката също се въртеше, въздишаше, докато хетерата не я повика при себе си.

— Седни и разкажи какво е станало. Ликофон ли те обиди?

За-Ашт мълком кимна, прехапа устни и в тъмната дълбочина на очите ѝ пламна озлобление.

— Ще го извикам, когато съмне, и ще помоля лохагоса да накаже тесалиеца.

— Не, не, господарке! Той не е направил нищо и аз не искам повече да го видя.

— Така ли? Странен младеж! Ти си хубава и аз не един път съм виждала как той те гледа… даде ли му още вино? Даде ли му и нещо да хапне?

— Изпи чашата на един дъх като лоша вода в пустинята. До яденето не се докосна и мълча, вперил очи във вратата, през която си отиде тази ламия, дъщеря на мрака! Това трая толкова дълго, че аз изгубих търпение и го изгоних. А той си отиде, без да благодари и без да се сбогува, сякаш се беше опил от просена бира…

— Не съм очаквала! — възкликна Таис. — Нима ламята така го е поразила с Ерос? Той гледаше как танцуваш баларит, какво гъвкаво тяло и стройни крака имаш!

— Ти, господарке, си добра към мене! — отвърна финикийката, сдържайки напиращите сълзи. — Но ти си жена и не разбираш силата на черната ламя. Аз я разгледах както трябва. Ние сме съвсем различни.

— Как така?

— Всичко, което у мене е тясно, у нея е широко: бедрата ѝ, глезените, очите, а което е широко, рамена, талия, това при нея е тясно. — Финикийката с огорчение махна с ръка. — Тя има твоето телосложение, господарке, само че е по-тежка, по-мощна от тебе! И това кара мъжете да си губят ума, особено такива като това момченце…

— Значи, той се отказа от тебе и мисли само за нея? Нищо. Скоро ще продължим пътя и ламята ще се изпари от ума на Ликофон. Да, аз забравих — държиш ли да останеш? Все още ли имаш желание?