Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Сега още повече, господарке! Ние, финикийците, имаме учението на Сенхуниафон. То гласи, че желанието е вече сътворяване. И аз искам отново да се пресъздам!

— И у нас желанието, Потос, е творчество. Неудържимото желание поражда или желаната форма, или завършва с анойя — безумие. Ще мине време — ще видим. Дай ми писмото!

Птолемей я поздравяваше, молеше я да не го забравя и в никакъв случай да не продължава пътя, докато не пристигне изпратеният за нея отряд начело с негов приятел. Ако получи лоши известия, Таис не трябвало да остава в храма, а с охраната си от оздравяващи войници да се придвижи бързо към морето, в залива на Исос, само на петнадесет парасанги през планините на запад. Там има три кораба, чийто началник ще приеме Таис и ще чака още половин месец. Ако Птолемей и Александър не дойдат до това време, тя трябва да отплува за Елада.

Таис си помисли, че Птолемей дълбоко в душата си е по-благороден, отколкото сам иска да изглежда между грубите македонци и пълководци. Тя целуна нежно писмото. Птолемей пишеше за похода през горещата степ — море от висока, вече повехнала от лятната суша трева. Те вървели и вървели ден след ден и отивали по-далече, отвъд безкрайно разпрострелия се на изток хоризонт. Смътно опасение тревожело всички, дори и Александър. Птолемей виждал как дълго нощем горял светилникът в неговата шатра. Пълководецът се съветвал с разузнавачите, четял описания — периегеси. Постепенно Александър отклонявал пътя на армията наляво, по-далече на север. Водачите го убедили, че скоро ще настъпи още по-голяма горещина. Ще прегори тревата и ще пресъхнат плитките рекички и ручеи, които засега все още снабдяват войската с вода. След Александър вървели сега тридесет хиляди души, но тук, в необятните равнини на Азия пълководецът за пръв път почувствувал, че неговата армия не е голяма за тези пространства. Насреща му духали горещи ветрове с диханието на смъртоносни пустини, които се простирали отвъд степта. Като демони връхлитали вихри прахоляк, а на хоризонта горещият въздух сякаш повдигал земята над мътни синкави езера с призрачна вода.

Когато свърнали на север, тревата станала по-висока и по-гъста, а жълтомътните рекички придобили сив цвят. Настъпило пълно лунно затъмнение. («Как ли съм го пропуснала?» — помисли Таис.) Сведущите хора съобщили, че армията е стигнала в страна, където царува Владетелката на зверовете. На всички — небесни земни и подземни зверове, тази, която наричат Ащорет, Кибела или Рея, а елините пък я наричат Артемис или Хеката. Ако тя се появи възседнала лъв, тогава гибелта е неизбежна за всички.

Александър се обърнал с реч към войниците и ги убеждавал да не се страхуват. Той бил знаел предварително бъдещето и ги водел към края на войната и към несметни съкровища…

Таис четеше между редовете на Птолемей — роден писател — едно ново, непознато по-рано на македонците чувство. Това чувство можеше да се нарече преди всичко страх.

Хетерата за първи път се замисли сериозно колко безумно смело беше това, което бе предприел Александър. Какво божествено мъжество трябва да притежава човек, за да се откъсне от морето дълбоко в неизвестна страна срещу пълчищата на Царя на царете. Като си представи колко дръзко е намисленото, атинянката разбра, че в случай на поражение македонската армия ще бъде пометена от лицето на земята и нищо не ще ѝ помогне. Няма да съществуват нито божественият пълководец, нито Птолемей, нито Леонтиск. Може би само Неарх ще спаси своя флот и ще се върне при родните брегове. С каква злоба и нетърпение чакат това безбройните врагове, големи и малки, пламнали от справедливо желание за отмъщение и страхливо ликуване на хиени… Да, всички нейни другари не могат да чакат някаква пощада и мъдър е Птолемей, който е оставил в запас втората възможност — да спаси Александър и себе си. Първата се съдържа във флотата на Неарх, която чака в долното течение на Ефрат, ако срещата с Дарий не стане на север, а на юг. Птолемей пишеше за слуховете, че Дарий бил събрал всичките си сили, безброй конници от знаменитата персийска гвардия на Безсмъртните, а също и бактрийци, и согдианци.

Чудно нещо, независимо от тревогата, която се процеждаше в писмото на Птолемей, то изпълни Таис с увереност в близка победа. Сега ще чака нови вести с още по-голямо нетърпение…

На другия ден лохагосът изпрати вместо Ликофон един сипаничав македонец с още незаздравели следи от рана на рамото и на врата.

— На мястото на хестиота — ухили се войникът, явно доволен от предстоящата разходка със знаменитата красавица на Атина, град с баснословна елегантност и мъдрост.