Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис макар обикновено да не ревнуваше, не можа да понесе да огъват като тънка вейка един от нейните войници пред очите ѝ.

— За-Ашт, ще поднесеш ли на Ликофон още вино? Може би ще иска да похапне? Да вървим — небрежно кимна тя на черната жрица, която се усмихна бегло и снизходително, като отпрати към младия воин още един дълъг всеотдаен поглед.

Таис искаше да тръгне първа, но жрицата не каза нито дума, шмугна се в прохода и тръгна бързо, без да се оглежда. Едва при решетката, която преграждаше коридора, тя изчака хетерата, като повика прикованата вратарка, лежаща в едва осветената ниша върху наръч сено. Водачката ѝ не отиде направо в светилището, а сви надясно в страничен вход, ярко осветен и завършващ със стълба за горния етаж. Те се изкачиха горе, минаха още една стълба и се озоваха на веранда. Зад тях се издигаше най-горното помещение, без прозорци, само с една бронзова врата, много тежка и здрава. Таис позна, че това е съкровищница и си помисли колко непредпазливо е да пазят скъпоценности нависоко. Ами ако ненадейно избухне пожар… Стените на съкровищницата и горният етаж бяха облицовани с конически изпъкнала червена дебела теракота.

— Какво разглеждаш, дъще моя? — повика я главната жрица.

Таис се обърна и я видя в креслото от слонова кост до един мъж, вероятно главния жрец. Атинянката тръгна към нея, приседна на скамейка, също украсена със слонова кост, и сподели своите опасения.

— Знам, че си умна, служителко на Афродита. Но и тези, които са строили това свято място, не са били глупци. Целият храм е само от тухли, кахлени плочи, гранитни и мраморни плочи, които покриват таваните. Строителите са направили така, че дори при нарочен палеж нищо да не може да изгори освен няколко завеси и кресла.

Любопитната Таис отвърна, че подобен начин на вечно строителство само с камък е виждала в Египет. Главната жрица ѝ зададе няколко въпроса и замълча. От височината Таис се любуваше на умелото разположение на храма. В Елада храмовете се строяха на естествени възвишения — по върховете на високи хълмове, на края на пропасти, по гребени на склонове. Изкачвайки се към храма, човек сам се издигаше, готов да срещне образите на боговете.

Този храм (както ѝ обясни жрицата, построен по образец на древните светилища на Междуречието — равнинна страна) се намираше в центъра на кръгла равнина, затворена от юг, запад и север с планини и открита само на изток към Ефрат. С горната надстройка и пиедестала храмът се издигаше на значителна височина. Хората, които идваха и се приближаваха от равнината, отдалече виждаха светилището. С приближаването зданието се извисяваше, надвисваше над хората и ги угнетяваше с чувство за тяхното нищожество пред могъщата богиня и нейните служители…

С особено наслаждение Таис разглеждаше околностите и може би за първи път усещаше въздействието на височината върху човешкото съзнание. Откъсване от всичко, което се трупа долу, чувство на собствената недостижимост, възможност да обхване с поглед по-голямо пространство — всичко бе другояче, отколкото в планините. Там човек, когато се изкачва нависоко, се чувствува част от заобикалящата го природа, а тук изкуственият строеж надменно се извисяваше сред равнината, откъсваше се от естествената почва и вдъхваше на намиращите се в него хора чувство на превъзходство, чистота и независимост. Далече на изток зад прашна омара се простираше долината на Ефрат, а на север тъмнееше клисурата на притока ѝ, голяма рекичка, на чийто хребет се намираше малкият храм на персийската Ищар.

Мълчанието наруши главният жрец, който каза нещо на непознат за хетерата език. Жрицата небрежно се изтегна в своето дълбоко кресло и запита не иска ли гостенката да продължи запознаването си с тайните на Майката на боговете. Таис отговори, че през нощта се чувствувала отровена и ако «запознаването» ще върви така и по-нататък, тя няма да издържи. Жрицата се усмихна сурово и одобрително, като призна, че са ѝ дали много силна маз, без да съобразят, че едва ли елинката е привикнала на подобни намазвания. Сега те ще бъдат по-внимателни.

За да забави отговора (да се откаже направо на стопаните на свещеното място, бе недопустимо), Таис запита за смисъла на облеклото на висшите жрици и разделянето им на две групи.

— Това не е тайна — каза главната жрица. — Червените жрици служат денем и олицетворяват дневните сили на Кибела, а черните нощните. В Либия и Елада ги наричат ламии — спътници на Хеката. Смята се, че този, който спечели любовта на такава жрица, се приобщава към силите на Кибела-Рея, а според вас — Гея. През целия му живот го съпътствуват здраве, сполука и славно потомство. Изкуството на жриците, особено на черните, е над всичко, което може да даде една простосмъртна жена, вдъхновено е от Великата майка и е укрепено от могъщата ѝ сила.