Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Ти не знаеш, господарке, колко са ревниви финикийците, сирийците и другите тукашни народи! Ние, жените, не обичаме красотата у другите жени, а Великата майка изравнява всички под своята ръка.

— Струва ми се, че и на нея ѝ служат по различен начин? — възрази Таис. — Правилно ли съм разбрала? Ти никак ли не ме обичаш?

— Да, господарке! Ти си много красива. Отдавна търся и не мога да открия в тебе недостатък. Ти си тъй гъвкава, както нашите тринадесетгодишни момичета-танцьорки, силна като кобила, гърдите ти са твърди като на младите нубийки в зората на младостта…

— Равносметка, достойна за любовник — разсмя се хетерата, — но какво те обижда тебе?

— Ти си най-хубава от всички наоколо и от мен също!

— И заради това ти си готова на робство в храма?

— Да, да!

Таис сви рамене и не разбра робинята си. След дълго мълчание За-Ашт каза:

— Колко са красиви светлосините камъни върху медната ти кожа, господарке! И твоите сиви очи стават по-дълбоки. Този, който ти е подарил огърлието, разбира от красиви неща.

— Даде ми го главната жрица на Кибела-Рея, Ащорет или Ищар, Майката на боговете с много имена.

— А предишното огърлие сега ще го носиш като колан, така ли?

— Да, като Иполита, царицата на амазонките. — Таис внимателно огледа златния колан и реши да свали всички звезди освен една. Отминали бяха първите победи и успехи, нищо не значеше за нея и подарената от Птолемей звезда. Само последната буква «мю»… жрицата бе казала, «М» е женски символ от незапомнени времена.

— Ще потърсиш ли майстор да свали звездичките без една? — гласно попита хетерата.

— Позволи ми. Та нали съм дъщеря на златар и все нещо мога…

Финикийката свали колана и като отиде в ъгъла на стаята, измъкна от своите неща мънички клещи, поработи с тях и тържествено закопча на Таис верижката с една звезда.

— Сега равновесието е в центъра — намести тя бившата огърлица и даде на Таис останалите звезди.

— Прибери ги в сандъчето. Ти, изглежда, си майсторка, нима мога да се разделя с тебе?

Финикийката щеше да се натъжи, но разбра, че Таис я дразни и изтича към сандъчето.

— Искаш ли утре да те взема със себе си? — каза хетерата, лениво излягайки се на възглавниците. — Наблизо има езерце със синя вода като лунен сърп. Аз се къпах там днес и отдавна не бях изпитвала такова удоволствие.

— Какво си направила, господарке? — Лицето на За-Ашт се изкриви от страх.

Таис недоволно се привдигна на лакти.

— Ти крещиш като на сирийски пазар! Какво се е случило?

— Казаха ми, че на изток от храма има свещено езеро на Ищар във форма на лунен сърп. Там, далече от всички измиват Ащорет през дните на празненствата… Артемида, струва ми се, така я наричат елините. Всеки, който погледне свещеното деяние, жреците го убиват на място с дълги копия. Страх ме е за теб, господарке. Ащорет е отмъстителна, а не по-малко и нейните служители.

Таис се замисли.

— Добре, трябва да мълчим за моята постъпка. И няма да те взема със себе си, макар че пак ще отида да се къпя.

— О, господарке… — започна За-Ашт и се втурна към вратата на терасата, откъдето се дочу дрънчене на оръжие. Таис наметна отгоре си сребристо покривало. Малко след това в стаята влезе Ликофон.

— Извини ме господарке, че те безпокоя без време — поклони се той.

— Какво се е случило? Боанергос или Салмаах?

— Не, конете са живи и здрави. Пристигна пратеник от войската и донесе писмо от стратега Птолемей. Ето. — Воинът протегна завързано с шнур писмо от тънка кожа, с привързан към него делторион — дъсчица за писане, на която бе означено името на Таис и заповед да се достави незабавно.

Таис сложи писмото на възглавницата, заповяда на воина да седне и изпие едно вино. Финикийката, отдавна очарована от красотата на Ликофон, за миг разреди и поднесе розово вино, кършейки снага и хвърляйки към тесалиеца къси и остри погледи. Младият воин изпи чашата с важен вид и веднага За-Ашт наля втора. Ликофон махна с ръка в знак на отказ и събори лежащия на края на масата бронзов лист. Падайки върху плочите на пода, бронзът иззвънтя високо и проточено. Много скоро на вратата на храмовия проход се почука. По знак на Таис финикийката дръпна резето. В стаята се появи жрица в черна мрежа. Вдигайки ръка към челото си, тя се изправи и безстрастно хвърли поглед към присъствуващите.

— Ах! Какво направи! — каза Таис на войника. — Сега трябва да вървя!

Ликофон, незабелязал упрека, бавно се изправи. Той гледаше, без да откъсва поглед, към черната жрица, сякаш самата Афродита му се бе явила сред морската пяна и блясъка на звездите. Дори атинянката се разтревожи от усещането на чужда сила, на нещо не дотам човешко, което струеше от чудноватата жена, като че ли тя бе ореада — планинска нимфа или легендарен зъл дух, титанида. Жрицата не остана равнодушна към възхищението на тесалиеца, леко наведе глава и като че ли тъмни мълнии излетяха от огромните ѝ очи, довършвайки жертвата. Юношата почервеня, всичката му кръв нахлу в главата. Той наведе очи, като се задържа на силните си крака с удивително правилни ходила. Жрицата, святкайки с острите си огледално металически нокти, отхвърли черното снопче коса, откривайки като пред бой своето свъсено и прекрасно лице.