Спах увит в дългото си наметало. Хлебарките и въшките щъкаха отгоре ми, към което бях привикнал по време на дългото плаване с „Насареньо“. От плъхове, дървеници, бълхи и други подобни кръвожадни и отблъскващи твари, всеки кораб и въобще плавателен съд, притежава завидни легиони, които са способни да погълнат цял юнга на закуска, без да се съобразяват дали е петъчен ден, или са велики пости. И всеки път, когато се будех за ритуала на чесането, срещах съвсем отблизо отворените очи на Диего Алатристе, толкова светли, та изглеждаха направени от самата лунна светлина, която се движеше бавно над главите ни и над мачтите на галерата и си спомнях шегата му за екипажа на галерата и чистилището. Истината е, че никога не го чух да обсъжда причината за отпуската, поискана от нашия капитан Брагадо в края на кампанията в Бреда, и нито тогава, нито после успях да изтръгна и думица по въпроса. Но предугаждам, че това решение имаше нещо общо с мен. Едва доста по-късно научих, че в един момент Алатристе е обмислял между другото и възможността да замине с мен за Индиите. Вече съм разказвал, че след смъртта на баща ми при едно от укрепленията на Юлих през двадесет и първа година капитанът се грижеше за мен, както намираше за уместно. По онова време беше стигнал до заключението, че след приключване на фламандската военна одисея, впрочем полезна за подрастващо момче в онзи век и в моето положение, ако не затрие в нея здравето, кожата или акъла си, е дошло време да се помисли за образованието ми и за бъдещото ми завръщане в Испания. Не смяташе, че войнишкият занаят е най-добрият за сина на приятеля му Лопе Балбоа, макар че аз опровергах това по-късно, когато след Нордлинген, отбраната на Фуентерабия и войните в Португалия и Каталуния, заминах като офицер-знаменосец за Рокроа и след като бях развявал знамето, се установих като лейтенант в кралските пощенски служби, а сетне и като капитан от испанската гвардия на крал Фелипе IV. Ала тази биография още повече доказва правотата на Диего Алатристе. Защото, въпреки че се сражавах достойно като добър католик, испанец и баск на много бойни полета, малко получих за това, и всичките си привилегии и повишения дължах повече на благоволението на краля, на връзката ми с Анхелика де Алкесар и на късмета, който винаги ме е следвал, отколкото на възнаграждение за описания войнишки живот. Испания рядко е майка, по-често е мащеха, плаща зле за пролятата кръв в нейна служба. Други, с повече заслуги от мен, изгниха из чакалните на бездушни чиновници, в приютите за инвалиди или пред портите на манастирите, по същия начин, по който преди бяха гнили в щурмове и из окопите. И ако аз се оказах щастливец по изключение, то в занаята на Алатристе и моя, по правило след цял живот под куршумите, валящи като градушка по нас, свършваш така:
Премазан, целия покрит със рани
се луташ с просба във ръка
за лек и милост молиш се така,
дорде накрай животът не престане.
Или молиш вече не за привилегия, облага, да застанеш под нечие знаме, нито дори за хляба за децата си, а като обикновен просяк, защото си се върнал еднорък от Лепанто, Фландрия или от ада, а ония ти затръшват вратата под носа, защото:
Добре, разбрах, воювахте за краля,
ръката си във жертва сте отдали,
но Фландрия е някъде далече,
а тук на нас дотегнало е вече
да плащаме за чуждите провали.
Предполагам също, че капитан Алатристе вече усещаше възрастта, но нямам предвид, че остаряваше, нека ваши милости не ме разбират криво, защото в онзи период (края на първата четвърт на века) — трябва да беше на около четиридесет и малко отгоре. Говоря за състаряването отвътре, сполитащо мъже, които, подобно на него, от юноши воюват в името на правата вяра, без да получават в замяна нищо друго, освен белези, поръчения и мизерен живот. Кампанията в Бреда, на която Алатристе възлагаше някакви надежди за себе си и за мен, се оказа неблагодарна и тежка, с несправедливи предводители, жестоки пълководци, прекалено много себеотрицание и твърде малка облага. С изключение на взетото при плячкосването на Оудкерк и няколко дребни местни грабежа, сега, две години по-късно, ние бяхме толкова бедни, колкото и в началото, ако не броим платата при разпускането (тази на господаря ми, на нас, носачите, такава не се полагаше), под формата на няколко сребърни ескудо, която щеше да ни позволи да преживеем някой и друг месец. Въпреки това обаче на капитана щеше да му се наложи да воюва още, защото животът неизбежно щеше да ни принуди да се върнем под испанските знамена. И така щеше да продължи, докато накрая щях да го видя, вече с посивели коси и мустаци, да умира така, както бе живял — прав, с шпагата в ръка и със спокойни и безразлични очи. Това беше в деня на битката при Рокроа, денят, в който най-добрата пехота в света се остави равнодушно да я унищожат на бойното поле, защото беше вярна на своя крал, на легендата и на славата. Заедно с нея, по начин, който открай време познавах, присъщ му както в щастливи дни, които бяха малко, така и в мъка, която беше много, капитан Алатристе угасна, верен на себе си. Последователен в собствените си мълчания. По войнишки.
Читать дальше