Артуро Перес-Реверте - Златото на краля

Дълго време останахме да си бъбрим в странноприемницата, без да разменим и дума с ковчежника Олмедийя. Но когато той се надигна, Кеведо каза да тръгнем след него и да го следваме отдалеч. Добре щяло да бъде, отбеляза поетът, капитан Алатристе да се сближи с въпросната личност. Излязохме на улица „Тинторес“, слисани от множеството чужденци, които посещаваха хановете там. После хванахме пътя за площад „Сан Франсиско“ и катедралата, а оттам по улица де Асейте стигнахме до Златната кула, където Олмедийя имаше някаква работа. Аз, както могат да предположат ваши милости, вървях и поглъщах всичко с широко отворени очи: току-що пометените входове, където жените изливаха вода с легени и натъкмяваха саксиите с цветя, магазините за сапуни, за подправки, за накити, за шпаги, кошовете с плодове, блестящите легенчета за бръснене, висящи от горните прагове на всички бръснарници, амбулантните търговци, разположили се по ъглите, дамите, придружавани от компаньонките си, мъжете, обсъждащи разгорещено разни дела, строгите каноници, яхнали мулетата си, робите — маври и чернокожи, къщите, измазани с червена охра и вар, черквите с покриви от плочи, дворците, портокаловите, лимоновите дървета, кръстовете по улиците, поставени, за да напомнят за нечия насилствена смърт или за да възпрепятстват минувачите да облекчават нуждите си по ъглите… И всичко това, въпреки че беше зима, блестеше под щедрото слънце, което караше господаря ми и дон Франсиско да носят големия си плащ сгънат през рамо, а късия плащ прибран и да ходят с разкопчани горни дрехи. Към естествената красота на този прочут град се прибавяше фактът, че кралските особи се намираха там, та Севиля и нейните надхвърлящи сто хиляди жители се намираха в същински водовъртеж от глъчка и празненства. Тази година по изключение нашият господар Фелипе IV се канеше да удостои с царственото си присъствие пристигането на флота от Индиите, чието акостиране предполагаше изливането на поток от злато и сребро, разпределящи се оттам (повече за наше нещастие, отколкото за наше добро) към останалата част на Европа и света. Задморската империя, създадена преди век от Кортес, Писаро и неколцина други авантюристи, притежаващи малко скрупули и много кураж, хора, които са нямали нищо за губене освен живота си и много неща за печелене пред себе си, сега се беше превърнала в рог на изобилието. Тя позволяваше на Испания да поддържа войните, които имаха за цел да защитават военната й хегемония и правата вяра, и които я бяха изправили срещу половината земно кълбо. Това бяха и средства, още по-нужни, ако въобще мога да се изразя така, в земя като нашата, в която (при някакъв случай вече съм го споменавал) всички си придаваха важност, на труда се гледаше с лошо око, търговията не се радваше на добра слава, а мечтата и на последния селяк беше да се докопа до грамота, удостоверяваща, че е идалго, за да живее, без да плаща данъци и без въобще да попипва работа. Тъй че младите хора предпочитаха да си опитат късмета в Индиите или Фландрия пред това да креят из безплодните поля, зависейки от благоволението на духовници лентяи, на невежа и мерзка аристокрация и на корумпирани чиновници, изпиващи кръвта и животеца им: съвсем истинско става унищожението на гражданите в деня, в който пороците се превърнат в привичка и тогаз порочният вече не се смята за безсрамник и всякакво долно деяние се превръща в нормално. Така, благодарение на богатите американски залежи, Испания удържа дълго време една империя, основаваща се на изобилието на злато и сребро и на стойността на валутата си, която служеше както за плащане на войската (в случаите, когато й се плащаше), така и за внос на чужди стоки и изделия. Защото ако спокойно можехме да пращаме в Индиите брашно, зехтин, оцет и вино, за всичко останало зависехме от чуждите страни. Последното налагаше да се търсят навън продоволствия и затова нашите златни дублони и прословути реали от по осминка сребро, които бяха много ценени, изиграха решаваща роля. Така се издържахме, благодарение на безмерното количество монети и късове благороден метал, пътуващи от Мексико и Перу до Севиля, откъдето после се пръсваха из всички европейски страни, и дори в Ориента, за да стигнат накрая в Индия и Китай. Но истината е, че от това богатство се възползваха всички освен испанците, чиято Корона вечно тънеше в дългове и въпросното богатство се стапяше още преди да е пристигнало. Тъй че, едва-що разтоварено, златото напускаше Испания, за да се прахоса в земите, където водехме войни, в генуезките и португалските банки, които бяха нашите кредитори, и дори в неприятелските ръце, както добре го каза самият дон Франсиско де Кеведо в безсмъртното си стихотворение: