Артуро Перес-Реверте - Златото на краля

Но да не изпреварваме събитията. Разправях на ваши милости, че много преди всичко това да се случи, нещо умираше в този, който тогава беше мой господар. Нещо трудно за определяне, за което започнах да си давам истинска сметка при онова пътуване по море, което ни върна от Фландрия. Аз, достигнал що-годе някакво просветление със съзряването през годините, без още да проумявам в какво точно се състоеше тази част от Диего Алатристе, я виждах бавно да крее. По-късно заключих, че става дума за вяра, или за остатъци от вяра: вяра може би в човешката природа, или в това, което неверниците еретици наричат случайност, а праведните хора именуват Господ. Или може би в болезнената увереност, продължила много време и много векове, че някой ще изкара онази клета наша Испания от бездънния и безнадежден кладенец, в който се спускаше тя, ведно със самия Алатристе. И досега се питам дали моето присъствие край него, младостта и погледът ми (тогава още го боготворях) не го крепяха, принуждавайки го да се държи и да не изпада в отчаяние. Отчаяние, в което при други обстоятелства вероятно щеше да се удави подобно на мушиците във виното на ония кани, които понякога се оказваха прекалено дълбоки. Или да вземе безвъзвратното решение за един последен поглед в черното дуло на пистолета.

— Налага се да се убива — каза дон Франсиско де Кеведо. — И навярно доста.

— Разполагам само с две ръце — отвърна Алатристе.

— Четири — отбелязах аз.

Капитанът не отделяше очи от каната с вино. Дон Франсиско нагласи очилцата си и ме погледна замислен, преди да се обърне към мъжа, седнал на маса в другия край на странноприемницата в едно закътано ъгълче. Когато пристигнахме, го заварихме там и нашият приятел поетът го назова месер Олмедийя, без да ни запознае, нито да ни даде някакви пояснения, само дето след малко добави думичката „ковчежник“, ще рече, това беше ковчежникът Олмедийя. Беше дребен, слаб, плешив и много блед мъж. Имаше свит, миши вид, независимо от черната одежда и от засуканите нагоре мустаци, допълнени от къса и рядка брада. По пръстите му се виждаха петна от мастило: приличаше на беден юрист или на дребен чиновник, живеещ на светлината на свещите сред свитъци хартия и документи. Сега го видяхме да кима сдържано на безмълвния въпрос, отправен му от дон Франсиско.

— Сделката има две части — обясни Кеведо на капитана. — Съгласно първата ще го придружите по някакви негови дела — той посочи дребния мъж, който запазваше равнодушен вид под нашите изпитателни погледи… — За втората част можете да вербувате необходимите ви хора.

— Необходимите хора вземат предплата.

— Господ ще даде.

— Откога забърквате Господ в тия сделки, дон Франсиско?

— Имате право. Тъй или иначе, с него или без него, точно злато няма да липсва в този случай.

Беше снижил гласа си, не зная дали заради споменаването на Господа или на златото. Изминалите две дълги години от нашето премеждие с Инквизицията, когато дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки силно коня си, спаси живота ми в разгара на религиозното правораздаване, бяха издълбали още няколко бръчки на челото му. Имаше уморен вид дори когато надигаше неизбежната кана вино, този път бяло, отлежало, от Фуенте дел Маестре. Слънчевият лъч от прозореца осветяваше златистата ръкохватка на шпагата му, моята ръка, облегната на масата и профила на капитан Алатристе срещу светлината. Странноприемницата на Енрике Бесера, прочута с агнешкото с мед и с яхнията от свински бузи, се намираше близо до публичния дом „Компас де ла Лагуна“, до портата на Аренал 10 10 Аренал (исп.) — квартал на Севиля край река Гуадалкивир, формиращ същинския център на града, заедно с още няколко квартала; буквалният превод е песъчлива почва. — Б.пр. . От горния й кат зад стените и спалното бельо, които проститутките простираха на верандата, за да се суши на слънцето, можеха да се видят мачтите и флаговете на галерите, пуснали котва от другата страна на реката, на брега на Триана 11 11 Триана — квартал на левия бряг на река Гуадалкивир, намиращ се извън стените на града. — Б.пр. .

— Виждате ли, капитане — рече поетът. — Пак се случва така, че не ни остава друго, освен да се бием… Макар че този път аз няма да съм с вас.

Сега се усмихваше приятелски и успокоително, с онази особена обич, която винаги беше хранил към нас.

— Всеки човек — измърмори Алатристе, — си има сянка.

Беше облечен в кафяво, с кадифена горна дреха, пелерина без украшения, платнени широки панталони до коляното и „по гамаши“, казано по войнишки. Последните му ботуши, чиито подметки бяха целите в дупки, бяха останали на борда на „Левантина“. Беше ги разменил с един помощник-надзирател за малко сух хайвер от змиорка, варена бакла и мях вино, с които да изкараме пътуването нагоре по реката. Поради тази причина, една измежду няколкото други, моят господар не изглеждаше да съжалява особено, че първото, което му се случваше, едва-що стъпил на испанска земя, беше предложение да се върне към стария си занаят. Може би и защото поръчката идваше от приятел или защото приятелят казваше, че предава поръчката от по-високо, и най-вече, така предполагам, защото в кесията, с която се връщахме от Фландрия, при разклащане не подрънкваше нищо. От време на време капитанът ме поглеждаше замислен, питайки се къде точно може да ме постави в цялата тая работа, предвид моите шестнадесет години, които бях навършил по онова време, както и уменията, на които той сам ме беше научил. Аз естествено не носех препасана шпага, само моята добра „кама на милосърдието“ висеше в пояса отзад на кръста ми. Ала вече бях участвал в походи като носач, бях врял и кипял във войната, бях хитър, бърз, смел и способен да подавам подходящите принадлежности, в случай че нещо се объркаше. Предполагам, че дилемата за Алатристе беше дали да ме включи, или да ме остави настрана от предстоящото дело, макар че така, както стояха нещата, решението не беше само в неговите ръце. За добро или за лошо, както той самият току-що беше казал, всеки човек си има сянка. Колкото до дон Франсиско, от начина, по който ме наблюдаваше, с възхищение към избуялата ми младост и мъха по горната устна и страните ми, предусетих, че мислеше същото: бях във възрастта, в която едно момче е толкова способно да размахва шпага, колкото и да получава удари от нея.