Артуро Перес-Реверте - Златото на краля

— Иниго също — отбеляза поетът.

Познавах достатъчно добре господаря си и се бях научил да мълча. Така сторих и сега, като загледах съсредоточено, подобно на него, каната с вино (и в това отношение бях пораснал), която се намираше срещу мен на масата. Казаното от дон Франсиско не беше въпрос, а размишление върху нещо, което изглеждаше очевидно, и Алатристе кимна примирено и лениво. А аз почувствах прилив на светла и поривиста радост, която прикрих, приближавайки каната до устните си. Виното имаше вкус на слава и на зрялост. Вкус на приключение.

— Тогава да пием за Иниго — рече Кеведо.

Пихме и ковчежникът Олмедийя, онзи дребен и блед господин с траурно изражение, ни отвърна от масата си, без да докосва каната, само кимна сухо с глава. Що се отнася до капитан Алатристе, дон Франсиско и мен, това не беше първият ни тост за деня, след срещата, която събра трима ни в обща прегръдка на моста на лодките, свързващ Триана с Аренал, едва-що слезли от борда на „Левантина“. Бяхме преминали по продължението на брега, тръгвайки от пристанище „Санта Мария“, минавайки покрай Рота, после бяхме заплавали по песъчливо-каменистата плитчина на Санлукар към Севиля, отначало сред големите борове, израснали на песъчливата почва, а сетне сред горичките, зеленчуковите и овощни градини, които гъсто опасваха бреговете нагоре по прочутото русло на онази, която арабите наричаха Уад ел Кевир, или иначе казано — голямата река. В контраст с пейзажа, от онова пътуване аз си спомням най-вече свирката на надзирателя, отмерваща ритъма на гребане на каторжниците, миризмата на нечистотия и пот, запъхтяното им дишане и дрънкането на веригите им, докато веслата потъваха и изникваха от водата с ритмична точност и тласкаха галерата срещу течението. Надзирателят, помощник-надзирателят и съдебният пристав се разхождаха по преходния мостик и следяха зорко подопечните си. От време на време бичът изплющяваше по голия гръб на някой муден гребец, за да вплете още един ред в покрилата го плетеница от белези и рани. Мъчително бе да се гледат гребците. Бяха сто и двадесет мъже, разпределени на двадесет и четири пейки, петима зад всяко гребло, с бръснати глави и брадясали лица. Торсовете им проблясваха от пот, докато се надигаха и после отново се отпускаха назад, за да тикат дългите дървени весла на двата борда. Измежду робите имаше покръстени мюсюлмани, стари турски пирати и вероотстъпници, но също така и християни, които гребяха като каторжници, в изпълнение на решението на съда, само защото не бяха имали достатъчно злато, за да купят снизходителността на съдиите.

— Никога — каза ми Алатристе доверително, — не се оставяй да те докарат тук жив.

Светлите му, студени и безизразни очи следяха гребането на онези нещастници. Вече съм казвал, че господарят ми познаваше добре този свят, понеже беше служил като войник в галерите на легиона на Неапол по време на събитията при Ла Голета и Лас Керкенас, и след като се беше сражавал с венецианците и берберите, той самият през тринадесета година е бил на крачка да се озове окован в турска галера. По-късно, когато станах кралски войник, аз също плавах на борда на шест кораба из Средиземно море и мога да ви уверя, че са малко нещата, свързани с мореплаването, които толкова да наподобяват пъкъла. За да покажа колко е жесток животът на гребеца, стига да спомена, че дори най-тежките престъпления, наказвани с гребане на галера, не се изкупваха с повече от десет години, защото се смяташе, че това е максималното, което човек може да издържи, без да се прости със здравето или с живота си сред мъките и ударите с бич:

Тъй или иначе, подтиквани от свирката и греблата нагоре по Гуадалкивир, стигнахме до града, който представляваше най-омайващо средище и пазарище на света, място за сключване на договори, галеон със злато и сребро, закотвен между славата и мизерията, разкоша и прахосничеството, океанска столица на богатствата, които ежегодно пристигаха през него с флота на Индиите. Това беше град, населен от благородници, търговци, духовници, мошеници и хубави жени, толкова богат, могъщ и красив, че нито Тир, нито Александрия в дните на разцвета си биха могли да се сравняват с него. Беше единна родина, свободно пасище, кълбо без край, майка за сираци и плащ за грешници като самата Испания от онзи период, едновременно великолепна и жалка, в която се ширеше недоимъкът и при все това всеки, който знаеше как да подири късмета си, не страдаше от липсата на нищо. Беше период, в който царуваше богатството, но и (както става в живота) човек можеше да изгуби всичко при най-малко невнимание.