Артуро Перес-Реверте: Златото на краля

Затворих книгата и погледнах натам, накъдето се взираха всички. Подир няколко часа на затишие „Хесус Насареньо“ навлизаше в залива, тласкан от западния вятър, който със скърцане издуваше сега брезента на гротмачтата. Скупчени на борда на галеона, в сянката на големите платна, войници и моряци сочеха труповете на англичаните, увиснали красиво под стените на крепостта „Санта Каталина“ или на бесилки, издигнати по дължината на брега в междата с лозята, които се издаваха над океана приличаха на гроздове в очакване на берачите, с тази разлика, че „берачите“ вече им бяха видели сметката.

— Псета — каза Курро Гароте и плю в морето.

Беше с мазна и мръсна кожа като всички нас: на борда разполагахме с оскъдни количества вода и сапун, но затова пък с гниди колкото нахутени зърна: такова беше положението след петседмично пътуване от Дюнкерк през Лисабон със завръщащите се в родината ветерани от похода във Фландрия. Той попипваше ядно лявата си ръка, почти напълно осакатена от англичаните при редута Терхейден, и наблюдаваше със задоволство ивицата суша на Сан Себастиан, която миеха привилите и отливите. Там, срещу параклиса и кулата с фара, догаряха останките на кораба, който сам граф де Лекст беше наредил да подпалят ведно с всички мъртви негови бойци, които беше успял да прибере, преди да натовари отново хората си и да се оттегли.

— Получиха си заслуженото — рече някой.

— По-скъпо щяха да си платят — отбеляза Гароте, — ако бяхме пристигнали навреме.

Гледката разпалваше у него желание сам да окачи някой от ония гроздове. Англичаните и холандците, надути и безочливи, както винаги, бяха нападнали Кадис преди седмица със сто и петдесет бойни кораба и десет хиляди души, решени да разграбят града, да изгорят нашата армада в залива и да завземат галеоните на флотилиите на Бразилия и Нова Испания, които всеки момент се очакваха да пристигнат. По-късно великият Лопе де Вега в комедията си „Девойката със стомната“ успя да предаде настроението им в прословутия си сонет:

И така Лекст се беше появил скришом, коварно и по пиратски, като истински англичанин (нищо, че сънародниците му винаги се прикриваха зад свитъци документи и измамна лицеприятност). Стовари той много хора и накрая завзе форта Пунтал. По това време нито младият Чарлз I, нито министърът му Бъкингам бяха преглътнали проявеното преди време неуважение спрямо тях, когато първият пожела да се венчае за една от инфантите на Испания, но стана така, че го размотаваха в Мадрид, протакаха работата и накрая се върна посрамен в Лондон. Имам предвид премеждието, което ваши милости навярно ще си спомнят: тогава капитан Алатристе и Гуалтерио Малатеста едва не му надупчиха жакета. Колкото до Кадис, за разлика от събитията от преди тридесет години, когато градът беше плячкосан от Есекс, то този път Господ беше пожелал това да не се повтори. Нашите хора бяха грабнали оръжията, отбранявайки се равностойно, а към войниците от галерите на херцог де Фернандина се присъединили жителите на Чиклана, Медина Сидония и Вехер, без да броим пешаците, конниците и старите войници, подвизаващи се из околностите. Вкупом те оказали такава съпротива на англичаните, че последните били сполетени от кървав разгром. По този начин, след много мъки и без да минава оттам, откъдето възнамерявал, Лекст бързешком се качил на корабите, защото бил научил, че вместо флота със златото и среброто на Индиите всъщност се задавали нашите галеони, шест големи испански и португалски кораба, както и други по-малки съдове (в този период с португалците деляхме империя и врагове, благодарение на наследството по майчина линия на великия крал Фелипе, втори от Австрийската династия), при това всички с добра артилерия, войници от реформирани легиони и ветерани с разрешително за демобилизация, все хора, свикнали с огъня на боя във Фландрия. Нашият адмирал беше научил в Лисабон за случващото се и издуваше платната, за да стигне, преди да е станало прекалено късно.