Артуро Перес-Реверте: Златото на краля

Работата е там обаче, че платната на еретиците вече се бяха превърнали в бели точки на хоризонта. Бяхме се разминали с тях предишния следобед, видяхме ги отдалеч как се бяха отправили към дома, след неуспешния им опит да повторят удара от деветдесет и шеста година, когато целият Кадис беше лумнал в пламъци и бяха отнесли със себе си дори книгите от библиотеките. Забележително е как англичаните не спират да се хвалят толкова с разгрома на така наречената от тях Непобедима армада, и с дела като тия на Есекс, ала никога не споменават случаите, в които се е оказало, че сметките им са били криви. Злочестата Испания беше империя в упадък, с толкова врагове, готови да топят хляба си в паницата й и да оближат трохите, но все пак ни бяха останали още зъби и нокти, за да продадем скъпо кожата на стария лъв, преди върху трупа да се нахвърлят гарваните и мародерите, на които лютеранското и англиканското двуличие (дяволът ги въди и те се сдушват) винаги е позволявало да съвместяват без притеснение преклонението пред Бога с пиратството и търговската облага — при еретиците последният крадец може да се смята за почтен представител на една свободна професия. То, ако се вярва на техните хронисти, би означавало, че ние, испанците сме воювали и поробвали от високомерие, алчност и фанатизъм, докато всички останали, които ни дишаха във врата, са грабили, въртели контрабанда и изтребвали в името на свободата, справедливостта и напредъка. Направо да не вярваш нито на очите си, нито на ушите си. Тъй или иначе, в онзи прословут ден англичаните се бяха провалили в Кадис и оставили зад себе си тридесет кораба, опозорени знамена и приличен брой загинали на сушата, около хиляда, без да става дума за изостаналите и пияните, които нашите избесили безмилостно по стените и лозята. Този път аркебузът на ония кучи синове им гръмна откъм приклада.

Отвъд укрепленията и лозята различихме града с белите къщи и високите камбанарии, подобни на стражници. Заобиколихме крепостта Сан Фелипе, озовахме се срещу пристанището и вдъхнахме мириса на испанската земя, както магаретата душат тревата. Няколко оръдия ни приветстваха с барутни салюти, а бронзовите гърла, подаващи се от нашите амбразури, им отвърнаха неколкократно. На носа на „Хесус Насареньо“ моряците подготвяха железните котви за спускане. И накрая, когато платната, събрани от качените на реите мъже, се отпуснаха върху дървените конструкции и такелажа, аз пъхнах в раницата си „Гусман де Алфараче“ 1 1 „Животът на шмекера Гусман де Алфараче“ от Матео Алеман (1547–1614), класическо произведение на жанра роман за пикаро или „шмекерски роман“; тези романи разказват в реалистичен стил за хитростите и шмекериите на главния герой, с които той се старае да забогатее и да се издигне в обществото. — Б.пр. (купена ми от капитан Алатристе в Антверпен, за да имам четиво по време на плаването) и отидох да се присъединя към господаря и другарите му, намиращи се на планшира между гротмачтата и абордажната кула. Почти всички вдигаха гълчава, щастливи от близостта на сушата, знаейки, че всеки момент ще се свърши с неизвестностите на пътуването, с опасността неблагоприятните ветрове да ни запратят към крайбрежните рифове, със смрадта на гадния живот под палубата, с повръщането, с влагата, с водата, вмирисана и разпределена на дажби от по четвъртинка на ден, със сухата бакла и червясалите сухари. Защото, ако е мизерно положението на войника на сушата, много по-мизерно е то в морето — та нали, ако Господ бе пожелал да прати човека да живее там, то тогава нямаше да му даде крака и ръце, а хриле.

Та най-сетне с Диего Алатристе слязохме на брега и тогава моят господар се усмихна леко и сложи ръка на рамото ми. Имаше замислен вид, а зеленикавите му очи изучаваха гледката пред нас. Спомням си, дори ми мина през ума, че въобще няма вид на човек, пристигащ на дълго жадувано място.

— Пак сме тук, момче.

Каза го странно, някак примирено. В неговата уста да бъдеш там звучеше като да си на което да е друго място. А аз гледах Кадис, запленен от светлината, падаща върху белите му къщи, и от величествеността на огромния синьо-зелен залив. Онази светлина е толкова различна от моето родно Оняте и при все това я чувствах толкова близка. Като своя.

— Испания — измърмори Курро Гароте.

Усмихваше се накриво, с изражение на негодник и произнесе името между зъбите, сякаш го изплю.

— Старата неблагодарна кучка — додаде той.

Попипваше недъгавата си ръка, сякаш внезапно го беше заболяла, или пък си задаваше въпроса в името на какво за малко не я беше загубил, ведно с кожата си, на редута Терхейден. Щеше да каже още нещо, но Алатристе го погледна косо, със строгото си изражение, с пронизващите си зеници и онзи орлов нос над мустаците, който му придаваше заплашителния вид на жесток сокол. Погледна го за миг, после обърна взор към мен и отново прикова ледените си очи в малагенеца, който затвори уста и повече не продума.