Артуро Перес-Реверте - Златото на краля

На пристанището, където бяха струпани вързопи с багажи и войнишки принадлежности, се простихме с някои другари, които се навъртаха наоколо, привлечени колкото от хазартните игри, толкова и от разголените леки жени, които се възползваха от пристигането ни, за да хванат лесна плячка. Когато се сбогувахме, Курро Гароте вече беше пуснал корени край една игрална маса. Седнал там, той пускаше в ход повече измами, отколкото са цветята през май, и се вихреше с тестето, сякаш от това зависеше животът му. Беше разкопчал дрехата си и здравата му ръка лежеше на кръглата дръжка на бискайската кама, за всеки случай, с другата играеше и надигаше една кана с вино между вземанията и хвърлянията на картите, подправени с ругатни и проклятия, сякаш вече виждаше половината от кесията си преминала в чужди ръце. Въпреки всичко малагенецът прекъсна заниманието си, за да ни пожелае успех и да уточни, че все ще се видим някъде, тук или там.

— В краен случай в ада — заключи той.

След Гароте се сбогувахме със Себастиан Копонс, който, както ще си припомнят ваши милости, беше от Уеска, стар войник, дребен, сух, жилав и по-несловоохотлив от самия капитан Алатристе. Копонс заяви, че възнамерява да се наслади няколко дни на отпуската си в града, а сетне и той щял да поеме за Севиля. Имаше петдесетина лазарника, много походи зад гърба си и прекалено много белези от шев по тялото си (последният, от мелницата на Руйтер, минаваше през слепоочието му, та чак до ухото) и може би наистина беше време, отбеляза той, да помисли за Сийяс де Ансо, селцето, в което се беше родил. Една хубава жена и малко собствена земя щяха да му дойдат добре, ако успееше да свикне да разцепва буци земя вместо лютерани. С господаря се разбраха да се видят в Севиля, в страноприемницата на Бесера. При сбогуването им забелязах, че се прегърнаха без думи, без превземки, но така здраво, че и на двамата им се очертаха мускулите.

Съжалявах, че се разделяме с Копонс и Гароте, макар че вторият, въпреки преживяното заедно, никога не ми допадна истински с къдравата си коса, златна обица и опасни маниери на дребен мошеник. Но стана така, че това бяха единствените другари от старото отделение от Бреда, които дойдоха с нас до Кадис. Останалите се бяха пръснали насам-натам: майоркинецът Лоп и галисиецът Ривас лежаха на две педи под фламандската земя, единият — при мелницата на Руйтер, другият — при редута Терхейден. Бискаецът Мендиета, ако въобще можех да го броя, навярно повръщаше кръв в някой зловещ войнишки лазарет в Брюксел. Братята Оливарес, които отведоха моя приятел Хайме Кореас като техен носач, бяха заминали за нова кампания, присъединявайки се към легиона на испанските пехотинци на дон Франсиско де Медина, след като нашият легион от Картахена, толкова изстрадал през дългата обсада на Бреда, беше временно разформирован. Войната във Фландрия се беше проточила. Говореше се, че след хвърлените усилия в пари и човешки жертви през последните години графът-херцог Оливарес, любимец и първи министър на нашия крал Фелипе IV, беше решил да разположи горе на север армията в отбранителна позиция, да се сражава с минимални загуби и да намали войската, предвидена за преки сблъсъци до крайно необходимото. Истината е, че шест хиляди войници волю-неволю се оказаха освободени от служба. По този начин с „Хесус Насареньо“ се връщаха в Испания мнозина ветерани, едни стари и болни, други скътали платите си, едни изпълнили определеното време за служба, други поели към различни легиони из Полуострова или Средиземно море. Всички обаче бяха толкова уморени от войната и опасностите, че можеха да кажат като онзи герой на Лопе:

На пристанището в Кадис се разделихме и с чернокожия пратеник на дон Франсиско де Кеведо, като преди това той ни показа корабчето. Качихме се на борда, оттласнахме се от сушата с гребане и след като минахме отново между нашите внушителни галеони (не се случваше често да ги види човек от нивото на водата), собственикът нареди да се вдигне платното, понеже вятърът беше благоприятен. Така прекосихме залива с курс към устието на Гуадалате и на смрачаване се натоварихме на борда на „Левантина“, стройна галера, пуснала котва в средата на реката наред с много други. Всички те бяха с реи и рангуоти, вързани на палубите, и се намираха пред високите солници на левия бряг, които приличаха на снежни планини. Градът, бял и кафяв, се простираше на десния бряг, с извисяващата се голяма кула на крепостта, закриляща подхода към пристана. Пристанището „Санта Мария“ беше главната база за галерите на нашия господар, краля, и моят господар го познаваше от времето, в което беше воювал по море срещу турци и бербери. Що се отнася до галерите, тези бойни машини, движени от мускули и човешка кръв, и за тях той знаеше повече, отколкото мнозина биха желали да знаят. Затова, след като се представихме на капитана на „Левантина“, който, щом видя нашия документ, ни позволи да останем на борда, Алатристе потърси удобно място при някоя бойница, пусна в ръката на един от надзирателите на затворниците-гребци една пара и се настани редом с мен. Облегна се на багажа ни и не отдели ръка от камата през цялата нощ. Защото в гурапите 9 9 Гурапи е мн.ч. на думата „гурапа“, която идва от арабската дума „гурап“, означаваща кораб, галера. — Б.пр. , иначе казано, галерите, прошепна той тихо в ухото ми с танцуваща под мустаците му усмивка, и най-почтеният, като започнеш от капитана и свършиш с последния каторжник, не стига до рая, без да изкара поне триста години в чистилището.