Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим

Миг по-късно тя дойде на себе си, тъй като някой я хвана за ръка и когато погледна нагоре, съзря самия крал Сверкер.

Той приятелски я тупаше по ръката и й благодареше иронично, тъй като той, който фактически бе и възрастен човек, трябваше да изчака една бременна жена да седне преди него. Щом една бременна жена може, значи може и кралят, мислел си той. Макар че в обратен ред не би изглеждало така добре.

Сигрид решително потисна внезапното желание да разкаже, че Светият дух току-що й бе говорил. Стори й се, че подобен разказ би изглеждал като преструвка и че на кралете им е писнало от такива неща, докато някой не им отсече главите. Вместо това тя разказа набързо, шепнейки, за проблема си.

Както кралят навярно вече добре знаел, имало спор за наследството й във Варнхем. Родственицата й Кристина, която току-що се била омъжила за онзи честолюбец Ерик Йедвардсон, имала претенции за половината собственост. Но нали монасите от Льорьо се нуждаели от място, където зимите не са така сурови? Много от посевите им загиват там, на острова. Не че е чувала да казват нещо лошо за великодушието на крал Сверкер, който им бе дарил Льорьо. Но ако сега тя, Сигрид, би дарила Варнхем на монасите от Цистерцианския орден, дали кралят можел да благослови този дар и да го обяви за законен? Така целият проблем щял да изчезне от лицето на земята. Всички щели да спечелят от това.

Тя изрече всичко бързо, ниско и леко задъхано, все още със сърце, развълнувано от онова, което бе съзряла в райската музика, когато мракът бе преминал в светлина.

Първоначално кралят бе леко изненадан, тъй като не бе свикнал мъжете в обкръжението му да говорят с него така директно и без изящни увъртания. Още по-малко пък жените.

— Ти си благословена жена в много отношения, скъпа моя Сигрид, — най-накрая рече той бавно и отново взе ръката й. — Утре, след като се наспим в кралския двор след днешния пир, ще повикам при себе си отец Хенри и ще уредим всичко. Утре, но не сега. Не е удобно да седим твърде дълго тук, шепнейки.

Само за миг тя бе дарила наследството си, Варнхем. Никой мъж или жена не нарушава дума, дадена на самия крал, както и кралят никога не може да наруши дадено от него обещание. Стореното от нея не можеше да се поправи.

„Но това даже е изгодно — прозря тя, след като се посъвзе малко. — Светият дух също може да донесе изгода, а пътищата Божии невинаги са неведоми“.

Варнхем и Арнес бяха на три дни път един от друг. Варнхем се намираше извън Скара, недалеч от епископския двор до планината Белинген. Арнес пък се намираше горе, на източния бряг на езерото Венерн, където свършваше Сунанскуг и започваше Тиведен, при планината Кинекуле. Варнхем бе по-нов и в доста по-добро състояние и поради това тя искаше да прекара най-студеното време там, още повече че неприятната поява на детето наближаваше. Съпругът й Магнус искаше да живеят в наследения от баща му Арнес, а тя предпочиташе Варнхем, като така и не се споразумяха. Понякога дори не можеха да обсъждат проблема с уважението и търпението, които се очакват от съпруг и съпруга.

Арнес трябваше да се ремонтира и преустрои. Но се намираше в погранични земи, ничии земи покрай гората, където имаше доста обща или кралска земя, за която можеха да се договорят или купят. Там нещата можеха да се подобрят, особено ако вземеха със себе си всичките крепостни и добитъка от Варнхем.

Но Светият дух нямаше предвид точно това, когато й се бе явил. Тя бе имала някакво неясно видение: стадо изключително красиви коне, които преливаха в седефени цветове. Конете прииждаха към нея по ливада, осеяна с много цветя, гривите им бяха бели и чисти, а опашките им бяха дръзко вдигнати и се мятаха игриво и леко като на котараци. Бяха грациозни във всяко свое движение, не бяха диви, защото тя бе тяхната господарка. И някъде иззад играещите, живи и неоседлани коне се яви млад мъж на сребрист кон с бяла грива и високо вдигната опашка. Този мъж й изглеждаше познат, макар и да не знаеше кой е. Носеше щит, но не и шлем. Тя разпозна хералдическия знак, който бе като тези на нейните хора или пък на роднините на съпруга й. Щитът беше съвършено бял, с огромен кървав кръст. Нищо друго.

Младият мъж спря плътно до Сигрид, разговаря с нея и тя бе чула всичките му думи. Хем ги бе разбрала, хем не. Но знаеше, че това, което той й бе казал, означаваше, че тя щеше да дари Бога с онова, от което страната на крал Сверкер се нуждаеше най-много — добро място за монасите от Льорьо.

После тя внимателно бе наблюдавала монасите, които бавно излязоха след изпълнението си. Ни най-малко не изглеждаха погълнати от чудото, което бяха предизвикали. Изглеждаха така, сякаш бяха привършили поредната смяна в каменоделните на Западна Готаланд и сега мислеха преди всичко за вечерята. Размениха си няколко думи, почесаха се по грубо обръснатите си глави. Кожата по лицата и тиловете на мнозина от тях бе увиснала. Не им бе леко на Льорьо. Това бе ясно на всеки. А и зимата явно не бе милостива към тях. Божията воля не беше трудна за разбиране. Онзи, който възпяваше чудото, трябваше да получи по-добро място за живот и труд. А Варнхем беше много добро място.