Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Пътят към Йерусалим

Бог я бе дарил със син преди три години. Раждането бе продължило две денонощия, на два пъти слънцето бе изгряло и залязло, а тя бе потънала в пот и обладана от страх и болка. Тогава тя имаше предчувствието, че ще умре. Накрая същото си мислеха и всичките добри жени, които й помагаха при раждането. Пратиха някого да извика свещеника, който живееше долу във Форшхем и той й даде опрощение на греховете и последно причастие.

„Никога повече — надяваше се тя. — Никога повече да не изпитам тази болка, този страх“ — казваше тя в молитвата си. Бе егоистично да мисли така. Това й бе ясно. Все пак бе нормално жените да умират при раждане, а човек да се ражда в болка. Но тя бе направила грешката да моли светата Дева да пощади именно нея и бе опитвала да изпълни всичките си брачни задължения така, че да не доведат до повторно раждане. Синът им Ескил бе жив и бе нормално, енергично малко момче с всички способности, които децата трябва да притежават.

Естествено, че светата Дева я бе наказала. Задължение на човеците бе да пълнят земята, тъй че как може някой да очаква молитвата му да бъде чута, щом моли да бъде освободен от тази си отговорност? Тъй че сега я чакаха нови мъки. Това бе сигурно. И все пак тя отново и отново се молеше всичко да мине леко.

За да смекчи много по-малката и неприятна болка от това с часове да се изправя и да пада на колене, да се изправя и веднага след това отново да коленичи, тя бе покръстила крепостната си Сут, за да може да я доведе със себе си в Божия храм и да се подпира на нея, когато трябваше да се изправя и коленичи. Големите черни очи на Сут бяха разтворени като очите на уплашена кошута от всичко, което тя виждаше около себе си. И ако допреди това не бе истинска християнка, сега тя определено бе станала вярваща.

На около три човешки дължини пред Сигрид стояха крал Сверкер и кралица Улхилд. Двамата, натежали от старост, с мъка се изправяха или падаха на колене, без да издават и звук. Именно заради тях, а не заради Бог, Сигрид бе дошла в катедралата. Крал Сверкер не ценеше високо нито норвежкото й, нито западно готското й семейство, нито пък норвежките и Фолкунгските 1 1 Фолкунги — кралска династия. — Б.р. корени на съпруга й. И сега, в преклонна възраст, бе станал колкото подозрителен, толкова и обезпокоен от това какво следва след края на земния път. Да не вземе Сигрид участие в богоугодното освещаване на църквата от краля, можеше да доведе до недоразумения. Ако някой, бил той мъж или жена, се спречка с Бог, то той навярно ще се разправя с Всевишния. Но да се спречкаш с краля, Сигрид смяташе за по-ужасно от това.

В началото на третия час от освещаването на Сигрид й се зави свят. Стана й все по-трудно постоянно да пада на колене и да се изправя, а бебето в нея риташе и се движеше все повече, като че ли протестираше. Обзе я чувството, че жълтеникаво светлият, излъскан до блясък варовиков под се люлее под нея, и й изглеждаше, че започва да се пропуква, като че ли иска да се разтвори и внезапно да я погълне. Тогава тя стори нещо нечувано.

Всички я видяха, също и кралят.

Тъкмо когато тя с облекчение се отпусна върху късата каменна скамейка до портата на църквата в средата на страничното крило, в църквата влезе шествието на монасите от остров Льорьо. Сигрид избърса челото и лицето си с малка ленена кърпичка и махна ободрително на сина си, който бе застанал до Сут.

Тогава монасите започнаха да пеят. Мълчаливо и с наведени като за молитва глави те бяха минали по пътеката и се бяха наредили при олтара, където епископите и техните помощници им бяха направили място. Първоначално се чуваше само нямо, едва доловимо жужене, след това изведнъж последва пеене на високи момчешки гласове. Да, голяма част от монасите от остров Льорьо носеха кафяви, а не жълти качулки и, естествено, бяха момчета, чиито гласове се издигнаха в пространството към покрива като ято бели птици. И когато се издигнаха така високо, че изпълниха цялата огромна зала, заприиждаха груби мъжки гласове от самите монаси, които пееха същото, и все пак не по същия начин. Сигрид бе чувала песен и на два, и на три гласа, но тази бе изпълнена на най-малко осем. Това беше истинско чудо; нещо, което не можеше да е истина, тъй като дори съчетанието на три гласа се постига изключително трудно.

Сигрид зяпаше изтощена и с широко отворени очи натам, където се бе случило това чудо. Слушаше с цялото си същество, с цялото си тяло, така че започна да се тресе от вълнение и й причерня пред очите. Вече не виждаше, а само чуваше, като че ли дори и очите й трябваше да използват силата си, за да слушат. Като че ли и самата тя изчезна, превърна се в звуци и в част от чудната музика, която бе по-красива, от която и да е друга, която бе чувала в земния си живот.