Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Пътят към Йерусалим

Освен това селяните във Веренд оказаха съпротива. По времето на бащите им норвежецът Сигурд Кръстоносеца, който в името Господне поел на кръстоносен поход из Веренд, бе опустошил селото. След това намерил пет-шест избягали крепостни, които принудил да избират между меча и кръщението, но иначе хората помнеха най-вече как задигнал повече от 1500 вола.

Жителите на Веренд, които не бяха наясно по въпроса относно една или друга обезчестена жена, или какви причини могат да изнамерят кралете, за да заграбват и опустошават, бяха решили на своя съвет, че ако трябва да умрат, по-добре е да умрат като мъже според изконните вярвания на дедите им. Да умрат като слуги или роби, без да се съпротивляват, бе равностойно на позорна смърт. Освен това човек никога не знае какво ще стане, когато става въпрос за война. Нищо, освен едно. Онзи, който не се бори или е сам срещу чужда войска, със сигурност ще умре, препречи ли й път. Всичко останало беше в Божиите ръце.

Крал Свен Грате изпадна в затруднение. Жителите на Веренд се защитаваха зад струпаните дървета, които бяха изсекли от гората. На кралската войска й отне много усилия и време, за да се пребори с тези натрупани дървета. Така и не победи истински. Ако привечер, когато битката трябваше да се прекрати заради тъмнината, изгледите бяха добри, то на сутринта защитниците на натрупаните дървета бяха изчезнали. Бяха се обединили с жителите на някое далечно селце, които пък защитаваха своите домове. Всичко започваше наново.

Привечер войниците от датската войска изчезваха на големи групи и се запътваха към дома. Тези, чиято професия бе да водят битки, знаеха, че вече бе минала доста голяма част от зимата. Дори и в крайна сметка да победяха тези проклети селяни, щяха да попаднат в равнинните полета на Западна Готаланд напролет и да затънат в калта. Освен това селяните от Веренд се защитаваха по един доста подъл начин. Убиваха и нарязваха на парчета всеки нещастник, който им попаднеше. Вечер се промъкваха на малки групички, нападаха пазачите и след това отмъкваха толкова коне и волове, колкото успееха, преди да дойдат подкрепленията. После изчезваха в непрогледната гора.

Кон, прободен от тях, умираше изключително бързо. Воловете търпяха повече, но и те умираха, ако ги прободат с вила за сено или пък с копие през тънката кожа по корема. Датската армия поне нямаше да умре от глад, тъй като имаше доста месо за печене. Но това беше малка утеха, тъй като по този начин изяждаха собствения си шанс за победа.

След като крал Свен Грате най-накрая бе принуден да приеме факта, че няма как да спечели войната през тази година, реши, че войската трябва да се раздели за похода към дома. Той щеше да мине през Сконе по пътя си към датските острови, а неговият ярл щеше да поведе останалата част от войската към датската провинция Халанд и собствените си владения. Крал Сверкер изпрати вестител, който да съобщи, че войната свършва, тъй като воините му, самият той и неговият ярл се прибират у дома.

Но във Веренд имаха за какво да си отмъщават. Затова дълго време се говореше за селянката Бренда, която наредила да изпратят обгорял дървен кръст, призоваващ към война, и заедно с много други жени посрещнали ярла и хората му близо до река Ниса с хляб и осолено месо. Както се оказало, огромно количество осолено месо.

Вдигнали забележителен пир и имали изключително много пиво, което предлагали заедно с осоленото месо.

Когато ярлът и хората му се отправили, олюлявайки се, към обора, за да поспят, а воините трябвало да се оправят кой както може, завити в биволски кожи навън в снега, макар и да били също толкова пияни, както и по-знатните от тях, Бренда и приятелките й се подготвили старателно. Намазали с катран огромни факли и извикали мъжете си, които се били скрили в гората. Когато военният лагер притихнал и се чували само похърквания, те внимателно залостили обора и едновременно запалили огън в четирите му ъгъла. След това нападнали спящите воини.

На сутринта, смеейки се радостно, те удавили и последните пленници под ледовете на река Ниса, в чиито ледове изрязали дупка като за зимен риболов, за да могат да натикат пленниците под снега.

Крал Сверкер спечели войната с датчаните, без да изпрати нито един човек, без и самият той да си помръдне пръста.

Естествено, той смяташе, че това е резултат най-вече от молитвите му и от Божието провидение. Но тъй като не бе нечестен човек, повика при себе си Бренда и най-близките й. Реши, че жените на Веренд, които бяха показали мъжка храброст в защитата на страната, за в бъдеще ще могат да онаследяват свои роднини по същия начин, както и мъжете. Като вечен военен знак те щели да носят червен колан с избродиран златен кръст, знак, който ще принадлежи само на тях и на никого другиго. А когато се омъжеха, жените на Веренд и никои други, вовеки щяха да получават правото барабанчици да оглавяват сватбеното им шествие.