Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Пътят към Йерусалим

На Магнус му беше трудно да се примири с мисълта да изгори изкусните дърворезби на дедите си. Подобни неща вече не се правеха. Ликът им не можеше да се открие никъде в Западна Готаланд. Но му беше и трудно да се бори с думите й за безбожност и за езическо изкуство. Тук беше права.

Но дедите, които бяха изрязали криволичещите дракони, не са знаели друг начин, по който да работят с дървото, а сега от тях бе останала само сътворената от ръцете им красота. Техните картини говореха на съзнанието на наблюдаващия ги човек като глас от миналото, без да приканват към нечисти помисли. Беше като да видиш блестящия изгрев. Можеше да означава каквото и да е и със сигурност по времето на драконовите дърворезби е означавало нещо различно от това, което означаваше по времето на Спасителя.

Но му беше трудно да намери начин да изрази тези си мисли по подходящия начин, докато тя говореше само за безбожие и че трябва да изгорят тази мръсотия. Изглеждаше така, сякаш тя бе права, а той — не.

Но докато спореха за драконовите рисунки и руническите надписи, поговориха и за това, кой ще зида стените. Щяха да го направят преди всичко Сварте и Гур, както и някои от децата им. Обсъдиха и дали всички зидари щяха първо да иззидат укрепленията или пък фронтона на нефа.

В Западна Готаланд зимата беше време за пирове. Но точно през тази зима, когато краят на крал Сверкер наближаваше, имаше необикновено много пирове. Шейните кръстосваха надлъж и нашир из страната и то не само заради печеното месо и пивото. Цареше студено време на несигурност за някои, а за други — знойно време за кроене на планове и интриги.

Ерик Йедвардсон беше съобщил, че смята да навести Арнес точно преди зимното слънцестоене, а като причина за посещението си, освен факта, че Сигрид и Кристина бяха роднини и трябваше да се опознаят по-добре, той спомена, че трябва да говорят за много неща. Освен това може би щяха да успеят да сложат край на споровете за Варнхем.

Тъкмо това във вестта за посещението тревожеше Магнус, а именно, че трябваше да говорят за много неща. Новината беше с неясно съдържание, но и заплашителна, понеже всички знаеха, че Ерик Йедвардсон беше човек, който се цели високо. В най-лошия случай той се стремеше към кралската власт. А това на свой ред означаваше, че сега искаше да се убеди кой беше негов враг и кой негов приятел в предстоящата борба за престола.

Магнус дълго време се бори в душата си — за или против. Той сам не знаеше какво иска да направи със собствения си живот. Искаше да построи Арнес силен и богат и да остави добро наследство на Ескил, навярно нещичко и на Арн. Но онзи, който се забърка в борбите за кралската корона, може да спечели много, но може и да загуби всичко. А до този момент на Магнус не му беше трудно, понеже неговият начин да побеждава беше, непоколебим и такъв щеше да бъде чак до смъртта му в, дай Боже, дълбока старост. Щеше да продължи да строи, да търгува и да поема по неотъпкани пътеки. Това беше тайният му начин да постига печалба и благоденствие.

Но от друга страна това, което правеше ситуацията обезпокоителна, онзи, който не подкрепеше победителя в борбата за кралската корона, го очакваше само горчилка, когато победителят реши да го посети следващия път и попита, защо не е получил помощ, когато е имал нужда от нея. От малкото, което Магнус знаеше за Ерик Йедвардсон, той беше наясно, че Ерик със сигурност щеше да се впусне в битката за престола, и също толкова неоспоримо беше, че е човек, който трудно прощава на враговете си. Каквото и позиция да заемеше Магнус, все рискуваше да загуби.

Вътре в себе си Магнус не се смяташе за човек на войната. Естествено, че владееше добре изкуството на меча и щита, копието и лъка. Все пак в младежките си години не беше правил нищо друго, освен да го изучи. Дружината му възлизаше на дузина мъже, далечни роднини, основно млади хора, които не чакаха наследство, но не познаваха друга работа, освен тази, която се върши с оръжие. Най-вече мързеливи нехранимайковци, мислеше си за тях Магнус. С мъка той ги бе накарал да отделят поне половината от времето си за работа като дърводелци или корабостроители — единственият труд, който не окачествяваха веднага като долен или робски. През остатъка от времето си казваха, че се отдават на игри с оръжията си, за да могат да му служат в деня, когато му потрябват. Ала в очите на Магнус тези игри бяха значително по-кратки от часовете, в които утоляваха жаждата си с пиво.