Стефан Дичев - Пътят към София

- Колкото до "Дейли Нюз"... О, мога да мина и без него! - прибави иронично той.

- За "Дейли Нюз" ли става дума! - възкликна мълчалият от доста време маркиз Позитано, италиански консул в града и най-добър приятел на Леге. - Да, хубава каша ви забърка миналата година това ваше скромно опозиционно вестниче, майоре! - рече той с безцеремонност, която допадна на Маргарет, ала не и на Сен Клер; още по-малко на Филип, очакващ от такова общество само изискани думи.

- Да - каза майорът, - у нас е прието всеки да има свое мнение.

- Мнение? Ха! В случая това звучи като хумореска!

- Не разбирам, любезността ви, маркизе...

- О! Става интересно! - извика Маргарет и намигна съучастнически на младия домакин, който седеше точно насреща й.

Позитано отпи от виното си, сложи чашата на ниската софра и тихичко се разсмя. (Да покаже на гостите, че въпреки всичко семейството му държи на традицията, пък и като чувствуваше, че това именно ще им направи впечатление, Филип бе наредил на слугинята да внесе тая извезана с резба софра, а не масата, около която обикновено посрещаше своите познати. Все със същата цел върху нея в добре премислен безпорядък бяха наслагани баница, варено и запържено пилешко, внимателно наръсено с червен и чер пипер, запечена пастърма, сирене и кашкавал - всичко отбрано от най-хубавото, което можеше да се намери в града).

- Как, забравихте ли анкетата, майоре! - попита маркизът и маслинените му очи насмешливо заблещукаха.

- Анкета? Искате да кажете, миналогодишната, след въстанието?..

- Да, след въстанието на същите тия българи, за които става дума... Уолтър Беринг, Скайлър, княз Церетелев... Целият свят чете подробните кореспонденции, сиреч мнението на това ваше вестниче "Дейли Нюз"! - говореше разпалено дребничкият мургав италианец и бухналите му мустаци се тресяха.

- Кореспонденции на Макгахан! При това не англичанин, знаете...

- Мой сънародчич, господа! Гордея се! - не се сдържа американката. - Имате ли нещо против стария Мак, майоре?

- Защо? Всеки е в правото си... А пропо! Ако не се лъжа, вашият сънародник...

- Мистър Макгахан?..

- Да, ако не се лъжа, мистър Макгахан понастоящем е при щаба на руския главнокомандуващ, да? - попита Сен Клер, при все, че знаеше по-добре от нея кои чуждестранни кореспонденти са в руския лагер, тъй като не малко измежду тях бяха негови агенти.

- Е какво - отвърна тя веднага, - той там, аз тук! Светът иска да знае, майор Сен Клер! Старият Мак е пак кореспондент на "Дейли Нюз", за него говорех напреди...

- Аха!

- Чувах, че напоследък бил окуцял... Шрапнел... или нещо такова...

- Възможно.

- Вие познавате ли го, майоре?

- Не - каза Сен Клер, макар че добре познаваше и мразеше до дъното на душата си тоя Макгахан. - За мене е ясно само едно: неговото стоене при руснаците. Това обяснява и кореспонденциите му, и всичко - усмихна се той, дори без да се насилва. - Нужно ли е да говорим повече, господин маркиз?

- Не, не! - тръсна глава Позитано. - Това наистина обяснява всичко!

И той се присегна, взема пак чашата, но не я поднесе към устата си, а се дръпна в канапето и стисна устни. Само очите му продължаваха да гледат с насмешлив маслинен блясък дългокракия цивилен майор.

За миг и другите се смълчаха. Чу се развълнуваното шепнене на Леге и Неда в предната част на салона. Вън някой се качваше по стълбището и пухтеше.

- Ние твърде много се отдалечихме от разговора - наруши мълчанието Филип. Нему силно се искаше да докаже на мисис Джаксън, че между българи и българи има разлика.

- Да, наистина! За какво говорехме?

- Ставаше дума за русофилството на моите сънародници, госпожо Джаксън.

- О, да, да... "Дейли Нюз", да!

- Каква илюзия! - каза разпалено Филип. - Най-долнопробна подигравка с фактите!

Когато говореше по французки, той обичаше да се изразява със силни, ефектни фрази.

- Разправяйте! Разправяйте!

По навик Маргарет гледаше към него с полупритворени очи и той се чувствуваше замаян от нейния обещаващ поглед, от изпитото вино, от тъй високопоставената компания, сред която му се струваше като да е осъществил мечтата на живота си.

Филип беше млад мъж, на годините на съседа Климент Будинов, с когото на времето бе учил в един и същи клас, много строен, много чист и взискателен към външността си, облечен тая вечер в яркоцветна жилетка и тъмен ултрамаринен жакет, обшит по кантовете с лилав ширит. Той седеше на канапето изправен, с издаден напред гръден кош и вдигнати високо, рамене. Това външно изражение на самоувереността му и на силно развитото му чувство за собствена значимост (наследено от Радой) мнозина недоброжелатели наричаха надутост и се глумяха с него. Неда обаче, която смяташе, че разбира брат си повече от всеки друг, защото бе силно привързана към него, беше уверена, че това е своего рода преображение на същата оная самота, каквато изпитваше и тя, преди да познава Леандър, а дори и след като го познаваше - едно мъчително чувство, че нещо между сегашния и предишния живот (живота в чужбина) се е скъсало; че го няма моста; че безвъзвратно е загубен пътят назад...