Антон Дончев - Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа - Степта)

И всичко върху тюркута тясно прилепваше върху тялото му, и всичко беше от кожа, и всичко беше дошло след убийство. Ризата прилепваше към тялото му като собствената му кожа, но беше от кожа на сайга и сайгата беше убита, за да го облече. Кафтанът му, дълъг до коленете, беше пристегнат с ремъци тясно до гърдите му, наляво, а беше той от кон — убит, за да го наметне. Коланът го стягаше така, че пръст не можеше да се провре между ремъка и тялото, а беше коланът от кожа на тур — убит, за да носи меча му. И тесните му ботуши, очертали плътта на нозете му, бяха от убит елен. Тюркутът беше убивал и други бяха убивали заради него, за да се облече, та той беше облечен в убийства. Само едно нещо се ветрееше по него и то бяха черните, русите и сивите човешки коси, закачени на пояса му — косите на враговете, избити от него.

А дрехите на ромееца идваха от десет страни и народи, както силата и властта на ромейската империя. Посребреният шлем с гребен беше римски, бронята и наколенниците бяха древноелински, широкият колан с пулове и с халки за меча му и други дребни вещи беше болгарски — така се и наричаше в списъка на ромейското воинско снаряжение — болгарски колан. Долната му дреха беше персийска, от китайска коприна, изтъкана с широки цветя, а горната му дреха — отворена на гърдите и пристегната с широк колан, идеше от аварите, макар да имаше гръцкото име скарамангион. И така ромеецът беше взел отвсякъде това, което му се нравеше, и това, което е най-добро, и то стоеше добре на сухото му тяло. И където искаше, ромеецът го носеше прилепнало до тялото, и където искаше, оставяше дрехата да се ветрее.

И тези трима души се различаваха дори в дишането си.

Славянинът не дишаше, та лицето му беше напрегнато като на човек, чиято глава е натопена във вода и той със сетни сили се сдържа да не поеме дъх. Защото той не искаше да вдъхне белия горчив дим.

Ромеецът дишаше плитко и едва забележимо кашляше, само устните му трепкаха.

А тюркутът внезапно се наведе към десния огън, загреба с шепи от дима и почна да мие с него лицето си. Когато се изправи и дълбоко въздъхна, от устата му и от ноздрите му изскочиха струи дим, като че ли беше меден змей.

И от двете страни на завесата стояха като мраморни изваяния двама бели конници. Те едновременно наведоха копията си, та вдигнаха краищата на завесата, защото не биваше да докосват с ръка свещената ханска шатра. И на прага стоеше изправен жрецът от тайното светилище на Големия конник, целият в снежнобяла кожа. Десницата му беше притисната до гърдите, в гънките на дрехата, а левицата с отворена длан беше протегната към пратениците.

Жрецът каза:

— Великият хан на всички болгари — Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — очаква пратениците на ромеите, славяните и хазарите. Преклонете глави в нозете на хана.

И жрецът се обърна, та се скри зад втората червена завеса, която разделяше на две шатрата. Пратениците прекрачиха в преддверието. И славянинът, и ромеецът дълбоко въздъхнаха, пък тюркутът сви устни.

А широкото преддверие беше покрито с жълта коприна, та го изпълваше златна светлина. И ромеецът, като се потопи в светлата златна вода, стана целият жълт и не свой. А червените отблясъци по тюркута угаснаха и лицето му светна като портокал. Само славянинът стана още по-златен.

Тогава се отдръпна встрани втората завеса и пратениците застанаха лице срещу лице с престола на повелителя на Велика Болгария. А средата на шатрата, където стоеше престолът, бе приповдигната с едно стъпало и обградена от людете на хана. И там покривът беше от червена коприна, та червено сияние падаше върху хората пред пратениците. А червеното е баграта на кръвта и на живота — и с охра се мажат белите лица на мъртъвците, за да останат живи и под земята.

Престолът беше стар и дървен, с девет кожени възглавници — три сиви от вълча кожа, три черни от кожа на черен барс и три жълто-червени от кожа на тигър. И престолът беше празен.

Тогава зареваха рогове, защото червената завеса зад престола се надигна, та излезе Кубрат, хан на всички болгари. И като отиде с три бързи крачки до престола, отпусна се в него. А когато зареваха роговете, хората вляво и дясно от престола коленичиха и приведоха глави. Ханът вдигна ръка да се изправят. И шатрата се изпълни с пукане на кости, сякаш цяла стотна чупеше съчки и клони за огън. Тъй пукаха костите на Кубратовите хора, защото повечето бяха стари и много стари.